#ДАНСwithme или отправната точка на втория опит за преход

Три дни – три шамара. Между 14 и 16 юни една стабилна цифра от над 15 хиляди човека всеки ден ръкопляска иронично, скандира, бие тъпани и размахва плакати, кара колела и надува клаксони, ръкомаха и пее и в цялата тази съвкупност от движения и звуци обявява тоталния фалит на псевдодържавността.
Километричните шествия с малки почивки са едновременно най-освежаващото и най-гражданското нещо, което можеш да направиш между 30-градусовата жега и периодичните опити на облаците да сипят дъжд върху тълпите, когато си недоволен българин.

Пред мен днес един репортер от „Канал 3” пита момчета, колкото мен – и сега, вие на тези протести, против правителството ли скандирате, то ли искате да падне? Следва един диалог, който несъмнено имаше стойност, но не там е идеята. Идеята е в самата дефиниция на „правителството”, което искаме да падне.
Това правителство не е само триглавата статуя на БСП, ДПС и АТАКА, а е сгрешената, фатално раздалечена манифестация на една концепция, заложена в политическия живот в рамките на едно нормално общество. Защото за пореден път ние нямаме „правителство” като дефиниция на политическото представителство, а имаме атрофирала съвкупност от наглост, безочие, егоизъм и самозабравяне. В този смисъл проблемът на българският гражданин не е наличието на правителството Орешарски и изборът на Делян Пеевски за шеф на ДАНС (с бонус включен ГДБОП), а нещо много по-фундаментално – фактът, че преходът на това общество бе с фалстарт, фалпродължение, и може би клони към своя не-фалфинал.

This-is-not-a-Protest-this-is-a-Process

Както каза един приятел днес: това е нашият Втори Преход. По улиците само на София има 15, може би 20, а защо не и повече (дори не можехме да ги проследим от гледката на Моста на влюбените) хиляди души. Паралелът с ранните 90 няма как да бъде избегнат, и наистина – макар и по-малобройни от тълпите преди двайсетина години, за тези три дни и въобще в цялата протестна инерция, която сме набрали, сякаш заявяваме стриктно желанието да приключим с лъжливия преход и да положим основите на нов, по-успешен такъв. В него старата партийна номенклатура трябва да бъде изчистена, втръсналите до побъркване безизразни, свински мутри, папагалските приказки за растеж, за съблюдаване на интересите на гражданите, за покровителство на малкия и средния бизнес, за инфраструктура, за какво ли не.
И както и преди – с разпада на СССР, не сме сами. Този път обаче няма един определен виновник, един блок, който да обединява недоволството в Испания, Франция, Турция, Бразилия, България, Италия и къде ли не. Дори няма единен политически уклон – дясно или ляво правителство, което да е обект на гражданския гняв. И левите, и десните кадри всъщност доказват, че са куха дефиниция на две течения, защото фактически не са нито червени, нито сини – а сиви. Сиви в неспособността си да тласкат народите, които са им делегирали тази власт, напред, да се грижат за тях, да съблюдават обществения интерес, да имат визия и да я прилагат на практика. Елитът и по света, и у нас, се е самозабравил до безумния момент на абсурдността – освен типично пренебрегваната нисша класа, той си позволява да задуши с калните си ръце и средната класа, която се оказва двигателят на промяната в тези години.

20130616_194720

Благодаря на Апостол Апостолов за снимката

Това не е протест, това е процес, гласи един лозунг. И си е точно така. Процесът се осмисля като две дефиниции – едната – процес на гражданско самосъзнание, което светва в зелено и казва – „Стига толкова, вече сме до ръба, и не сме съгласни това да продължава по този начин”. Другата е процес като наказателен процес, като подвеждане на виновните за статуквото под отговорност, като един, два, три, десет, двайсет шамара от страна на тълпата. Но – забележете, както при „Таксим” например, така и у нас, тези шамари са меки. Няма насилия, всичко е културно, дори и мулти в рамките на демонстрациите. Днес пред Министерски съвет момиче и момче свиреха на цигулки, докато група младежи биеха бойно тъпани. На „Таксим” всички видяхме дейности от свирене на пиано, през уъркшопове, танци или най-различни игри. Така, както турските граждани бяха подредили боклуците си, за да не замърсяват, така и вчера имаше купчини със събрани на едно място бутилки и други предмети и у нас.
Сиреч – наказанието от наша страна е културно и внимателно, за разлика от насилствения, безпощаден начин, по който бе поругана идеята ни за демокрация или справедливост. И може би така е редно? Започнали сме първият преход с болезненото желание за реваншизъм, за кръвожадно отмъщение, и този път обръщаме плоскостта. Както и на толкова други места.

Поколението ни няма да е това, което ще промени света коренно – такова никога не е имало. Но ще е една от тези генерации, които имат силата, капацитета, увереността, да нанесат няколко много тежки, много красноречиви шамара – за да наместят поне с някой и друг градус посоката, към която да поеме света.

Advertisements

Младите турци стискат за гърлото султанския авторитаризъм

От три дни Турция се тресе от гражданско земетресение с магнитуд от поне 8 по скалата на общественото недоволство.
Причината, между другото, със сигурност може да бъде припозната от нас, имайки предвид миналогодишното лято на протести тук. На 28 май (вторник) скромна цифра жители на Истанбул се събират в парка „Гези” с една-единствена цел – опазването на тревната площ от построяването на пореден шопинг център и реконструкцията на казарми от времето на Османската империя. Според много от гражданите на най-големия град в Турция, подбудата за разрушаването на пространството в „Гези” идва от чисто алчно естествено, а не от порив за утоляване на обществените нужди.

Идните два-дни са интензивна, но по-скоро ограничена игра на котка и мишка между окупиралите недоволни граждани и полицията в Истанбул. Ядрото на бъдещите три дни на хаос се заражда между четвъртък следобед и петък около обяд. Грубата намеса на органите на реда срещу засилващия се брой демонстранти на територията на „Гези” ескалира до брутални нива, включвайки водни оръдия, широка употреба на сълзотворен газ и физически саморазправи. „Гези” вече разширява спектъра си и става „площад Таксим”. „Площад Таксим” на свой ред се разстила по десетки турски градове – а не чак толкова учудващо (поради наличието на множество турски емигранти по света) и в редица селища в чужди страни. Недоволството от строежа на един мол пък ескалира до противопоставяне на политиката на текущия премиер на Турция – Реджеп Таийп Ердоган в невиждан от години мащаб.

1

Турската полиция е добре известна със своята агресивност спрямо демонстрантите

Ердоган безспорно е деликатна политическа тема. Неговата Партия на справедливостта и развитието (Adalet ve Kalkınma Partisi – “AK Parti”) има смазващо мнозинство в парламента и се движи в коловозите на умерения ислямизъм. В началните години на влизането си във власт (официално от 14 март 2003 година), Ердоган ръководи светска политика, заздравява връзките си с Европейския съюз и води в положителна насока тези със САЩ, либерализира някои обществени норми и полага доста стабилни усилия за уреждането на кюрдския етнически въпрос. В икономически план той се справя с рецесията и води страната напред с икономически ръст от средно 7,3% на година за последното десетилетие. Инфлацията пада до 5,7% в края на 2009 година – рекордно ниско равнище за Турция от цели 39 години насам.
Всичко това обаче се обръща на 180 градуса по време на следващите му мандати и може съвсем спокойно да кажем, че от близо две години насам, Турция е в авторитарната хватка на “AK Parti” и в частност – на Ердоган.
Съвсем ясно свидетелство за това е факта, че в Истанбул десетките (според някои източници – дори стотици) хиляди демонстранти се ширят от анархисти, през леви и десни, синдикалисти, или пък националисти, та се стига дори и до етническите елементи, пръснати из страната.
Друг ясен фактор е и огромното понижаване на медийната свобода в Турция. Това съвсем не се ограничава до факта, че събитията от петък насам са меко казано незастъпени в турските медии – таблоидът “Sabah” например излиза с главния статия за кампания против тютюнопушенето, подета от Ердоган, докато полицията се бие с протестанти из десетки градове в страната. Миналата година Комитетът за защита на журналистите (КЗЖ), базиран в Ню Йорк, постави Турция на лидерското място по нарушения на правата на журналистите. Едногодишни анализи изтъкнаха, че цели 76 журналисти са арестувани поради неудобни за властта репортажи или статии, а страната надмина традиционно критикуваните Иран и Китай. „Репортери без граници” постави Турция на 154-то от общо 179 места по свобода на словото и печата, което е рекордно ниско ниво.

2

Все по-често започват да наричат Ердоган “султанът” с ясно изразена негативна нотка в определението

Но може би най-притеснително за голяма част от протестиращите е нещо друго – обратният процес на ислямизация в страната. Както казах, Ердоган отговаряше на всички критерии за светски и либерален лидер през първите години на управлението си. От известно време насам обаче, получил подкрепата на военните и огромен спектър от нужните хора, Ердоган възприема все по-консервативни и по-консервативни позиции. Неслучайно много от протестиращите показно пиеха бира и алкохол по време на шествията. Миналата седмица кабинетът въведе изключително стриктни мерки спрямо консумацията на алкохол на публични места.
Докато участващата в протестите Партия на националисткото движение (Milliyetçi Hareket Partisi – MHP) тогава подкрепи ограниченията, тя все пак се разграничи от Ердоган и го предупреди, че една забрана на консумацията на алкохол ще върне страната назад. Същото важи и за затегнатите мерки относно демонстрирането на интимна близост по какъвто и да е начин – и то далеч не от хомосексуалните турски граждани, които са деликатна тема в страната. Това е мекият начин на показване на пролуките в политиката на премиера – според най-върлите му противници той цели тотална ислямизация на светска турция, установяване на авторитарен режим в пълната му цялост и разрушаване на всичко, постигнато в последните години. Изказвания на Ердоган в архивите от миналата година като това, че той е „мюсюлмански премиер в светска държава” допълнително разгарят пламъка в момента.

Що се отнася до протестите, те със сигурност са нещо, което Турция ще запомни и занапред. Столът на Ердоган се клати, макар премиерът все още да може да си позволи нахалния изказвания като това, че срещу всеки 20 хиляди протестиращи може да изкара 200 хиляди свои поддръжници. Това е истина, но отливът на негови симпатизанти се засилва с всеки изминал ден. В негов плюс е липсата на обединена опозиция такава, каквато имаше в случая с един друг площад – Тахрир, преди две години и половина в Египет. Все пак се наблюдават смущения, щом самият Ердоган заяви, че строежът в парк „Гези” ще продължи въпреки протестите, но неговият заместник, както и кмета на Истанбул обявиха, че ще „уважат исканията на протестиращите”. Тази несигурност и разцепление сред мненията и координацията може да бъде загатването на сриването на десетилетното управление на премиера, ако натискът продължава. Допълнителен фактор са и острите реакции спрямо справянето на Ердоган с демонстрациите, които изявиха международни наблюдатели от ЕС и САЩ до неправителствени организации като Amnesty International, Human Rights Watch и други.

403610-20130531-152554-320x180
За мен демонстрантите в Турция правят нещо рядко срещано. Не поради факта, че явно могат да се мобилизират бързо, да постигнат плътност, която да се разстели из други градове както в страната, така и извън нея. А поради факта, че ставаме свидетели на една непоискана, но дадена солидарност (и нека трактовката на понятието не е в социалистически или анти-социалистическия негов смисъл). Хотелиери, магазинери и ресторантьори в кризисните райони са давали храна и напитки на нуждаещите се безвъзмездно. Доброволци са организирали щаб за оказване на медицинска помощ и са третирали десетки пострадали – с опасност за собственото си здраве. Дори може да намерим известна човечност в оттеглянето на полицията от района на Таксим в съботния следобед, макар че в по-голямата си част в предишните дни органите на реда са били нищо повече от равнозначни на бруталност, анти-гражданственост и кукла на авторитарните конци на Ердоган. Множество протестиращи свидетелстват и за внедряване на полицейски агенти, търсещи провокации и предизвикващи ги, за да дискредитират и разединят фронта на демонстрантите.

Много е трудно да се прецени докъде точно ще доведе това. Дали Ердоган ще обърне отново курса си в правилната насока, далеч от авторитарното самозабравяне? Или пък опозицията ще намери единен фронт, който постепенно да подрие парламентарното мнозинство на Партияta на справедливостта и развитието, привличайки гласоподавателите в бъдеще? Турция винаги е била на кръстопътя между фундаментално и светско, между по-застъпена либералност и тесен консерватизъм. Случващото се в момента, освен всичко друго, изкарва отново на преден план това.

Полезни линкове по темата:
Шокиращ пример за полицейска бруталност – бронирана полицейска кола минава през протестиращ
Страхотна галерия в “The Guardian” със снимки от протестите
Слово на млад турчин (много от протестиращите са младежи между 19 и 25 години от средната класа)
“Telegraph” с поглед над икономическото изражение на текущата турска икономика
Разказ от първо лице на Цветелина Ангелова, която е в Истанбул