Вечерта, в която Мирела Славчева се появи

– Абе, а вие виждали ли сте Мирела Славчева? – пита Куркумата. Надвесен над водката си изглежда като дзен-будист в долнопробно столично заведение.
– Не. – отговаря Желязото и незаинтересовано разклаща чашата пред себе си. Единствено той не пие нищо алкохолно, и при разклащането ледчетата се удрят в стъклените стени на своя затвор, пълен с Кока-Кола.
– Н-н-не! – възкликва и Пешо, вече доста прилично пиян, а викът му отеква из трите маси, от които се състои дупката, в която сме.

Аз също давам негативен сигнал и се заигравам с ледчето в Джака. Наоколо звучи Jethro Tull, пред нас има плакат на Флойд – онзи, с голите мацки в гръб, всяка от които нашарена с албум на великата рок група. Досега сме си говорили за Мирослав Пенков, по мое мнение най-добрият текущ български писател, за Богдан Русев, за Селинджър и дзен-будизма, особено както Куркумата с неговата надвесеност над водката мяза на негов последовател. Някаква си Мирела Славчева не представлява чак такъв интерес за мен.

Ето обаче, че Куркумата вади айфона си и набързо ни показва профила на Мирела във Фейсбук. И четиримата започваме да кимаме – Пешо с малко забавени реакции, как наистина Мирела Славчева е наистина славна в телесните си форми. Споменаваме една добра дума за някаква нейна мъдра мисъл, достъпна публично от профила ѝ, и дотам. Спираме с нея. Имам обаче чувството, че не ние спираме с нея, а тя от виртуалния трон на недостъпността си спира с нас. Но остава врязана в мислите ни и от време на време това си личи.

Казваме: „Ех, ако Славчева слушаше това”, или „Ами я си представи, ако Мирела беше на нейно място”. Дори Пешо, кръжащ със странни движения над чашата си, отбелязва, че Мирела би стояла доста добре на мястото на Тангра и Амон-ра в различните митологии на различните народи.
– Даже ако се замислиш – казва той и присвива очи срещу светлината – в-в-иж, ако се замислиш…Мире-ЛА, Амон-РА, Танг-РА, римуват се едно с друго. Стоят п-перфектн-о-о бе!
Един пич от съседната маса недоволно обяснява, че няма никакъв начин Мирела да е каквато и да е богиня. Същият брадат петдесетгодишен подпийнал човек преди десет минути ни е разказал как е имал седем котки, но вече те са шест. Някакъв случаен скинар бил сритал една от котките му на име Мосю Шампиньон, докато се разхождала навън. Спукал реброто ѝ, пък ветеринарят след щателен оглед над страдащото създание отсякъл, че спасение няма. След кратък спор за неговата неоправдана анти-мирелавост решаваме, че не си заслужава времето, и излизаме от заведението.
Пешо вече е на върха на своите възможности. Смесил е наливна тъмна бира, джин, Йегермайстер и три големи уискита и в момента се изживява като Зевс от един прилично алкохолен Олимп. Плаши едно куче из улицата и му изръмжава, при което то свива опашка и отпрашва в незнайна посока. След малко се срива на колене на земята, и остава така, докато не го вдигаме обратно. Споглеждам се с Желязото и Куркумата и решаваме, че ситуацията иска нашата намеса.
– Ш’ви убия бе-е-е-е-! – обещаващо ни крещи Пешо, без да осъзнава, че ние сме единствената пречка между зъбите му и тротоара в това му състояние.
– Абе супер си изкарахме. – заключавам аз. – С или без Мирела Славчева.
– Бих казал направо страховито. – съгласява се Куркумата.

Нас ни е отпуснало и сме просто леко подпийнали, докато Желязото е нашият свети Георги трезвеник, набучил на копието си всякакво наличие алкохол. За награда му отреждаме да е главен отговорник за Пешо, докато Куркумата снима с айфона си клипчета за поколенията, а аз ръкомахам в търсене на такси.
Точно когато едно спира до нас малко преди Петте Кьошета, Пешо изживява мощен напън и излива съдържанието на стомаха си пред предната дясна гума на таксито.
– Какво правите бе, да ви еба майката! – изпсува през полуотворената врата бакшиша, затваря я с бързо движение и с мръсна газ отпрашва в неизвестна посока.
Аз и Куркумата се сриваме от смях, Пешо се гърчи, а Желязото желязно го държи в ръцете си – да не би Пешака да се набие челно в повърнята си и да вземе да издрайфа още повече. След няколко тласъка Пешо приключва, олюлявайки се. Вадя пакет кърпички от джоба си и му давам две наведнъж. Той се обърсва и учудващо за всички успява да уцели кофата за боклук от цял метър и половина разстояние.
– Ей, това ако беше в баскетбола, шестица щеше да е, не тройка. Тва да знаеш! – възкликвам аз.
– Ш’ви убия бе-е-е-е! – отговаря ми Пешо, но все пак се държи за рамото на Желязото.

Вторият ни опит с таксито е успешен. Шофьорът със съмнение в погледа поглежда четирима ни, после въздъхва и махва с ръка. Чувстваме се малко гузно, защото сме сигурни, че ако Мирела Славчева беше в таксито, бакшишът щеше да я приветства с екзалтация и широк, щедър жест с ръката си.
– Накъде сме? – сеща се Желязото. – Пешак, къде живееш?
– Кокаци Сацонзиьк! – избълва делириумно той.
– Какво? – шашка се Желязото, а ние с Куркумата избухваме в смях.
– Карайте към „Лозенец”. – казвам му. – Ще доуточним по пътя.
– Я пробвай пак? – Куркумата вече се тресе.
– А-б-..е…Кор…Кокажи Сацонзицък! – опитва пак Пешо. – Сацонзицък, за-д хожел Локзанекцец!
– А, заеби тая работа. – отсича Желязото. – Я си дай телефона.
Пешо послушно си дава телефона и Желязото го пребърква. Фейсбук, списък с контакти, съобщения, нищо от това не ни върши работа.
– Дали има „Фоурскуеър”, а? – пита той, а аз и Куркумата свиваме рамене. Аз мразя „Фоурскуеър” и го намирам за нещо абсолютно безполезно, за Куркумата не знам.
– Ии-и-ма-! – пелтечи Пешо и ме дострашава да не вземе да изцака една повърня на седалката.
– „Свети Наум”? – опитва Желязото, но Пешо поклаща глава. – „Кораб планина”? Добре, „Трепетлика” ли, какво е там?
След десетина опита, в които изглежда, че Пешо изведнъж е проговорил чешки или поне полски в алтернативните варианти на българското име на улицата си, най-сетне стигаме дотам. През това време сме обиколили десетина преки и таксиметровият шофьор е видимо изнервен. На мен обаче ми е смешно, Куркумата също пуска една тънка усмивка, а дори Желязото повдига ъгълчетата на устните си. Оставяме го пред блока, Пешо казва едно последно „Ш’ви убия б-е-е-е!”, учудващо този път последвано от „О-би-ч-ам в-ъ, е!” и се шмугва във входа.
Наемаме шофьора за втори курс, защото той е писал „бегало”, както казва, този. Тоест, шест лева тук, пък новия курс ще е други пари, и ще платим общо и за двата. Понасяме се из нощна София, а аз се надвесвам към него и се ухилвам.
– Абе, а ти скивал ли си Мирела Славчева?

534166_336790796391772_1696497817_n

Advertisements

Циганчето и боклука

Мургавото момче успя да извади торбата от кофата и я просна на асфалта с колкото сила му позволяваха слабите ръчички. Бе полуголо и босо, ребрата му се брояха сред размътената мараня, косата му бе черна, сплъстена, закриваше очите му. То триумфално заглади назад перчема си и за секунда-две се видя лицето му, изпито досущ като хълбок на кльощава антилопа. След това косата пак закри очите, но циганчето вече бе прекалено заето с изучаването на боклуците в торбата и я остави така. Първото нещо, което извади, бе плик с обелки от домати и краставици. То го разтвори и видя, че някой бе изрязал малко повече от домата, отколкото бе нужно. Малчуганът засмука жадно мъничкия остатък от зеленчука, а след това хвърли на горещия асфалт малкото останало червенеещо се парче. Краставиците не ставаха, затова тях ги хвърли обратно в кофата. След това последваха картонени ролки от тоалетна хартия, кофичка от кисело мляко, която, за жалост нямаше типичните лъжичка-две, които хората по невнимание оставяха, счупена етажерка (която то отдели) и дамски превръзки, които захвърли веднага. Всичко друго не ставаше за нищо, затова то остави торбата и заподскача, за да види какво друго има в кофата.

След краткотраен размисъл, разбра, че работата няма да стане така – прекалено бе високо и нищо не виждаше, и предприе нещо друго. С едната ръка се хвана за ръба на едната кофа, а с другата – за ръба на другата, балансирайки. Металът бе горещ и пареше, но то стисна зъби така, както бе привикнало и краката си да свикнат с пека. Постепенно започна да се набира, хилавите мишци се напънаха, мънички венички прорязаха плътта и изпъкнаха. Опитваше се да пази равновесие с краката и затова махаше, сякаш тича във въздуха. Огледа вътрешността на едната кофа, после на другата, и не видя нищо. Явно хората не ползваха много тези контейнери и след като боклуджийските коли бяха минали с жуженето си през нощта, боклук не се бе натрупал отново. То се оттласна и скочи обратно на грубите си, спечени стъпала, и малко размаха ръчичките си. Те трепереха от напрежението, затова скоро спря. Поседна на нащърбения бордюр, за да си почине, след което стана, взе счупената етажерка и я метна в купчинката на малката си количка сред всички други неща. Тръсна глава и сгъстената коса се люшна като лепкаво водорасло, и забута количката нанякъде.

****

Мъжът гледаше през стъклото на автобуса замислено. Под тъмносиньо, елегантно сако, се разкриваше бяла риза на карета, чиято яка бе дръпната нагоре. Черна брада, изтъкана от катранени косми, заедно със също толкова тъмни бакенбарди очертаваха едно малко плашещо, но добродушно лице. Отдалеч си личеше, че този човек е изморен, тъмнокафявите му очи му се затваряха, за да се отворят лениво след няколко секунди покой. Превозното средство помагаше за това, клатушкайки се лениво, приспивайки с ритъма си. Нямаше и много хора в него, така че сякаш бе напълно оправдано човек да се отпусне и да успокои измореното си съзнание. Тъкмо когато очите за пореден път се затвориха, се чу пищяща мелодия и мъжът с плавно движение извади от джоба си син телефон, приплъзна пръст по екрана и допря слушалката до ухото си.

– Здравей, майко.

Акцентът му бе малко странен, леко завален, някои съгласни бяха по-гърлени, отколкото трябваше. Говорът му обаче бе изключително плавен, плавен като движението, с което бе извадил телефона, успокояващ и дори леко хипнотизиращ. Ако човек се заслушаше по-добре, от другата страна говорът бе коренно различен – невротичен, пищящ, дразнещ ухото, прекалено висок, направо крещящ. Мъжът притвори очи и замасажира лявото си слепоочие, придържайки с дясната си ръка телефона.

– Знам, майко. Виж…за пръв път от 7 години идвам тук, знам, че искаш да ме видиш хубаво – не като при посрещането на летището. Ще дойда скоро, просто дълго бях в задръстване, забравил съм – а и нещата са се променили малко тук. До половин час пристигам, успокой се.

Невротичният глас изговори още няколко думи сякаш стреляше по мишена, след което излая нещо за последно и затвори телефона. Мъжът въздъхна, макар и усмихнат – вълнението на майките при връщането на синовете им бе еднакво бурно и силно на всяка възраст. Този инстинкт се бе наслагвал толкова дълго, че бе станал неразделен и пет, десет или двадесет години не бяха нищо в сравнение с неговото хилядолетно завещание. Вече поразбуден, мъжът се загледа през омазаното, мръсно стъкло, на което лазеше една ленива муха. Понеже автобусът се движеше бавно имаше възможността да види всичко спокойно, без очите му да прескачат трескаво от гледка на гледка. Точно когато понечи да извърне погледа си, някаква позната гледка го смути, или може би смая толкова много, че той веднага стана и застана до вратата. На следващата спирка слезе, забравил за обещанието си да пристигне колкото се може по-бързо.

Пътят обратно бе не повече от сто, сто и петдесет метра, но това малко разстояние му се стори като нещо вечно. Мъжът потърка брадата си, без да откъсва поглед от двете кофи, изпиващ ги – каквото и да бе интересното в два олющени и окаяни контейнери за боклук.  Ако човек се вгледаше малко по-близо, щеше да види, че под сакото и бежавите панталони, сякаш крайниците му потреперват леко. Мъжът стоя така още известно време, сякаш бе на поклонение пред вонящите кофи, след което се огледа настрани. Не се виждаха никакви пешеходци, може би защото наоколо вече нямаше блокове, а само останали руини, които никой не бе почистил. Нямаше и да го направи, докато теренът нямаше да бъде нужен за някакъв нов проект. Наоколо фучаха само автомобилите, бързащи за някъде, някоя и друга маршрутка, а точно като обърна поглед се зададе и мръсното, старо лице на оранжев автобус. Но тези кофи…тези кофи бяха останали същите – макар и малко по-окаяни, отколкото той си ги спомняше преди повече от петнадесет години. Малките неща в големия град винаги оставаха непроменени. Бе същото като да сложиш нова рамка на някоя картина – картината си оставаше същата, независимо дали слагаш злато или ръждясало желязо около нея.

Мъжът съблече сакото си след още един оглед и разкопча ръкавите на ризата си. Бавно, в началото несигурно, после – с убедено изражение на лицето, той сграбчи първо единият ръб на едната кофа с лявата си ръка, после другия ръб на другия контейнер с дясната. Под ризата мускулите се издуха, когато мъжът се набра и погледна първо в единия, после в другия контейнер. Не очакваше да види какъвто и да е боклук поради безлюдността, но бе опроверган. На дъното стояха пликчета с боклуци, типични за строежите, както и някой и друг раздробен строителен материал – явно все пак някой се бе опитал да поразчисти. Над тях в левия контейнер бяха захвърлени два буркана. Той бръкна и ги извади – беше някакъв зарзават, целият мухлясал, подпъхнал капачката и издул я. Мъжът ги поразгледа замислено, след което ги остави до кофата, вместо да ги връща обратно, спускайки се плавно, отпускайки мускулите си. Този път, толкова време по-късно, ръцете не го заболяха от напрежението, и това го усмихна. Не бе и бос, вместо това имаше нормални, даже хубави кожени обувки. Косата му бе добре подстригана и поддържана и не закриваше очите му. Лицето му не бе като хълбок на кльощава антилопа, а в брадатостта си бе приемливо охранено. Всичко бе достатъчно различно, за да няма нищо общо между малкото момче и вече порасналия мъж. Освен тези миг-два, в които момчето бе разкрило тъмнокафявите си очи, отмятайки кичур назад, и, естествено, факта, че мъжът бе възмургав.

Мъжът изтупа ризата си и закопча ръкавите, след което помириса пръстите си. Сбърчи нос, но едновременно с това се и усмихна. Закъсняваше, но това се бе изплъзнали назад, в мъглата на нещата, стоящи далеч от тук и от безмълвните тела на кофите пред него. Той вдигна оставеното на земята сако и нежно го окачи на една от кофите – сякаш тя бе полирана закачалка от най-финото дърво. Домъкна бурканите и ги остави точно под сакото, отново с внимателни движения, сякаш докосва нещо свещено. След това закрачи напред, без да се обръща назад, сякаш бе оставил своя дар пред нечий мистичен олтар. Триста метра по-нагоре си хвана такси, за да не закъснее прекалено много, без да спира да души ръцете си със смесица от възторг и отвращение.

– Хората се менят, а боклуците – не. – заключи той пред шофьора,

Той го погледна странно и отново премести взора си към пътя. Явно не намираше темата за плодотворна за разговор.

Таксиджиите

Ако попиташ някой кое е едно от най-омразните му неща като човешки фактор в обществото, то той със сигурност ще ти посочи десетки примери. Един от тези примери почти обезателно ще бъдат таксиджиите, или по-изплютото и сардонично “бакшишите”, както са по-известни транспортиращите ни най-вече в нощните часове мъже и жени в своите жълти коли.

Макар да разбирам недоволството (от тях, а и от маршруткаджиите), изглежда или аз имам изключителен късмет с превозвачите, или другите имат отвратителен такъв. Или съм прекалено адаптивен и мога да изваждам по-добрата страна на тези хора, което все пак остава по-малко вероятният вариант.

Във всички случаи, историите ми с таксиджиите нерядко са били пряк катализатор за вдъхновението ми, понякога са ме разсмивали, натъжавали, карали да се смея от иронична тъга за това колко наивно или просташки е мислел таксиджията, но и обратното – колко проницателен е бил този човек, застанал зад волана на една от най-оплюваните, но едновременно с това и нужни професии. Имал съм наистина всякакви случаи.

Единият път “бакшишът” ми разказваше как е изневерил на жена си, а любовницата му излизала прекалено скъпо и се чудел какво да прави.

Друг път един достолепен старец с очила като лупи ми разказваше как има клиент, който редовно вози на курс София – Боровец, и с който през целия път слушат отбран джаз, защото и двамата са луди фенове. Той пъхва флашка в компютъра си, когато е вкъщи, зарежда я с нови парчета, бърнва диск и със свеж репертоар двамата с този клиент прекарват немалкото време от курса, поклащайки се в ритъма на музиката, която така и не можах да харесам.

Мечтата на един друг мой превозвач пък беше да свали с 2 стотинки цената на горивото и да основе жилища за социално слабите, или поне да финансира такъв проект, който да бъде ръководен от правителството. За точен пример къде би го направил, той посочи една изоставена, олющена сграда по булевард “Житница” и каза “Там ще е, приятел. Там ще е”.

Четвърти пък ми говореше за това колко е трудно да си баща на три деца и да работиш главно нощни смени и какво означава това за брака ти и комуникацията ти с тях. И докато ми разкриваше механизмът на разкриването на пропастта между поколенията, той вмъкна и една друга тема – за негов колега, който не си тръгвал от работа (колкото и да се “тръгва” от седналото положение в колата), докато не събирал 50 лева поне. Защото събирал пари за апартамент на внуците си (вече след години труд бил събрал за дъщеря си) – въпреки, че нито дъщеря му, нито внуците му ги е много еня за него. Нещо като фанатичното проявление на алтруизма между вратите на една жълта остаряла лада, каквато е неговата кола.

Имал съм много истории, наистина, това е само кратка представителна извадка. Но никога, абсолютно никога не съм оставал половин час след края на курса до старата част на “Овча купел” и нейните мрачни улици, за да си говоря с таксиджия. И то не за която и да е от тези теми, а за да проведа един от най-разтърсващите си разговори с непознати (а и познати хора). И ако сме свикнали на клишето за възхода и падението на човешкото битие, то този човек олицетворяваше точно това. Ходил до Дубай, ОАЕ, Скандинавието, Нова Зеландия и описващ с детайли своите посещения, акумулирал по 10-15 хиляди лева месечно, щастлив съпруг и баща, той губи жена си след тежка битка с рака преди няма и година. Жена му беше красива – той показа снимка, с правилни черти, гъста червена коса, леко размазана снимка, защото снимката беше стара. След като я показа, видях и неговата снимка на идентификационната карта (нали всяко такси трябва да има такава с шофьорите, които го обслужват) – направена девет месеца преди сегашния момент, в който двамата стоим в колата, а глутница от кучета бяга нагоре по асфалтовия хълм. Между двете лица – на картата, и това срещу мен, общото беше прекомерно, прекомерно малко.

След като губи жена си, нещата тръгват надолу, дотам, че заемите да наброяват вече 40-50 хиляди лева, дъщерята да няма никаква сигурност и да разтваря същата празнина на поколенията, за която другия негов колега ми е говорил, а самият той прави опит за самоубийство, но се отказва – защото има дълг като баща и не може да остави дъщеря си освен майка, да погребе и татко – и да остане с десетки хиляди лева за изплащане тепърва на 20 години. Зъбите му бяха изпопадали, защото беше тежко болен, изтормозен, но въпреки това носещ кръста си с някаква такава достолепност и упоритост, че накрая му стиснах ръката и му казах, че е най-значимият ми събеседник от години насам.

И докато това не помага – казах му, че и не помага да му кажа колко съжалявам, нито пък помагат двата кинта бакшиш, които съм оставил – при курс за три, то разговорът, разширил се през желанието ми да пиша, функционирането на обществото, “Изкуството на войната” на Сун Дзъ, будистката култура, неговото семейство, онези далечни страни, които той ми препоръча – защото за да пишеш добре, трябва да си пътувал много, и много, много други неща, помогна до някаква степен и на двама ни.

Това е плоскостта на блог комуникацията, плоскостта на очакваната моя реакция, макар че истинската ми е да мога да изразя бурята от мисли и усещания в момента и да я изплюя като огромно мастилено петно, съшито от думи, на белия лист. Ако можех (но не мога, защото просто не мога да го разпиша), това щеше да е най-великият разказ, който съм писал досега. А може би и който щях да напиша въобще.

А таксиджиите са като онези, жълтите калинки с черни петънца, досущ като колите си. Пак се срещат общо-взето често, но никой почти не ги харесва, в сравнение с техните червено-черни посестрими, даже някои хора ги смятат за отровни. Не, че е така. Те са нужното ребро от скелета на нашето общество.