Тъмната страна на военните интервенции

След 2003 година понятието „интервенция” доби доста черен облик. Отговорност за това може да се хвърли директно върху Джордж У. Буш и Тони Блеър – тогавашните съответно президент и премиер на САЩ и Великобритания.
За десетина години това понятие избледня от световната сцена. Минорни интервенции като тази в Мали поради нестабилността в северната част на страната не се смятат особено много в очите на международната публика. Африка е принципно неглижиран казус – Дарфур доказва това с между 200 и 500 хиляди загинали и над 4 милиона разселени в ситуация, продължаваща вече 10 години. Руанда също потвърди това преди близо двайсет години, когато хуту-правителството изби над милион от народа тутси.

tutsi_hutu_twa

Всички знаем, че перлата на Африка лежи на север и най-вече към Близкия изток.

Десет години след последната значителна интервенция, светът е изправен пред дилемата за „да” или „не” на активизацията в Сирия. 2003 година е изиграла своята роля и нивото на скептицизъм е доста по-различно от началната еуфория на инвазията в Ирак. Отчасти това се дължи и на колебанието на САЩ, които осъзнават, че в геополитическата игра този път се коренят повече възможности за загуба, отколкото за победа. Взривоопасният район на Близкия изток вече е контрапродуктивен. Далеч на изток лежи Азиатско-тихоокеанския регион, в който трябва да бъдат направени дипломатически сондажи, за да се противостои на китайската хегемония. Всеки допълнително поет ангажимент изтощава ресурсите и вреди на най-оптималната им алокация.

Руснаците много добре осъзнават добрата си позиция в момента – ако алауита Башар Асад остане на кървавия си пост, те остават с близък съюзник в региона. Ако САЩ поведе интервенция (към която Запада ще се присъедини, но вероятно с доста силна неохота и оредели редици), то международният престиж на американците ще се забие в девета глуха и те ще рискуват прехвърлянето на геополитическия си фокус. Китайците наблюдават с присвити очи поради факта, че са енергийно зависими от региона и не искат допълнителни усложнения.
Но това са приказки, които вече са говорени така или иначе. По тази тема може да се прочете какво имат да кажат един австралийски блогър и един мой колега от университета. Аз искам да се фокусирам на нещо свързано, но и едновременно друго.

Интервенциите винаги се правят под претекста за стабилизация. Притесненията за спирала на дестабилизация в Сирия са водещи, и явно има защо. Съвсем наскоро попаднах на нещо много полезно, наречено The Global Terrorism Database. Удобен за ползване и с прекрасни опции за визуализация, сайтът красноречиво показва тъмната страна на интервенцията. Едно цъкане на Data Rivers опцията изкарва графики за ключовите обекти на интервенция Ирак и Афганистан.
Така например в Ирак преди 2003 година традиционният брой терористични атаки варира между 0 и 10. 2003 година открива с 87 атаки. Към 2007 вече те са над 1000. Загиналите само от самоубийствени атентати са 13,441.
В Афганистан – страна, трагично известна с разкъсването си на парчета от руски и американски интереси, преди 2002 година най-високото равнище е 11 атаки. През 2003 година те са 99. Към 2007 година броят им удря 345.

Untitled

Ясно си личи каква е тенденцията

Блогърът, посочен по-горе, го казва достатъчно зловещо и кратко. В сравнение с Ирак и Афганистан, гражданската война в Сирия може да добие зашеметяващи мащаби. От алауити до ислямистки опозиционни групировки като „Мюсюлманското братство” или „представители” на Ал-Кайда в страната (като фронт Ал-Нусра), от Хизбула през сунитски фракции, бивши сирийски военни или ирански агенти, от чуждестранно финансирани групировки до кюрди…всеки един от тях ще се бори за надмощие, в което главният загубил ще е всяка светска формация в страната.
Към този хаос сега добавете и изводите от Global Terrorism Database, защото е много вероятно те да допринесат към бъдеща ескалация на агресията в Сирия. Може и изведените тук статистики за увеличаване на цивилните смъртни случаи в следствие на интервенции.
И ще разберете защо, макар и нехаресващ случващото се там, съм против интервенция.
За финал няколко думи на Джон Стюарт Мил:

 „Демокрацията може да просъществува само ако е осъществена от вътрешно движение в търсене на свобода. Потиснатите хора трябва сами да успеят да свалят своето тиранично правителство. В противен случай интервениращите ще открият, че се обвързват с непрекъснат и неразплитащ се ангажимент към източника на конфликта. И нещо повече – нарушенията на човешки права ще подновят съществуването си в момента, в който те (интервениращите) напуснат територията на тази страна”.

Rolling Stone: Провокирай и владей

Слагането на Джохар Царнаев на корицата на списанието със сигурност е довело до очаквана реакция за ръководството на “Rolling Stone”. Все пак трябва да си напълно наясно с поетия риск при публикуването на нещо, което е толкова вероятно да разбуни духовете. Или да се разбере погрешно и първосигнално.
Ако трябва да съм честен, се възхищавам на смелостта на взелите това решение. Царнаев е все още опушен от димящите дула на медийното внимание и носи по ръцете си следите от Бостънската трагедия. Като имаме предвид деликатността на темата „тероризъм” в американското общество, което е водеща западна цел за асиметричните заплахи на ислямистки групировки, списанието заслужава медал по провокация.

Когато провокираш обаче, може да следваш две разклонения. Едното е да провокираш без покритие и да предложиш сензационен, лишен от реално съдържание материал. В другия случай можеш да предложиш на читателите си нещо ново, нещо дълбочинно, нещо оправдаващо провокацията на гърба на трагедия.
Без да определям интереса на RS като безвъзмезден и лишен от маркетингови подбуди, съм склонен да поставя стореното от тях във втората графа. Разликата между едно и две обаче не бе уловена от изключително количество хора. Разглеждайки статията (и най-вече корицата) в едностранна плоскост, противниците формираха три важни причини защо ходът на RS е неморален:

1) “Rolling Stone” е списание, което слага на кориците си успели звезди, или примери за подражание. В този смисъл, Царнаев е представен като своебразна икона, намерила точно място във важно издание за културната сцена на американското общество.

2) Нещо повече – Царнаев е представен в красива светлина, с обработка на снимката и различни ефекти, които внасят допълнителен възвеличаващ елемент в нея. Един от най-лансираните паралели е на снимката на Царнаев със снимки като тези Боб Дилън/Джим Морисън от класическите рок години на миналия век.

3) Друг фактор – “Rolling Stone”, в изследването си на атентата от 15 април тази година, е включило извършителя-терорист, а не корица/история от гледната точка на някой от пострадалите жители на град Бостън.

Гневната вълна бе толкова силна, че за отрицателно време се създадоха петиции, призиви за масиран бойкот от потребителите, както и бойкот от страна на разпространителите на печатни издания и вериги търговски обекти. Бостънският кмет Томас Менино осъди постъпката на RS. Няколко супермаркети – CVS, Wallgreens, Tedeschi, обявиха, че няма да зареждат новия брой на списанието. Стотици редовни абонати на изданието разгневени заявиха, че след този случай се оттеглят от фен базата на RS. В социалните мрежи започна истински кръстоносен поход на страницата на списанието. За капак и полицай, участвал в акцията за залавянето на Царнаев, публикува свой снимков материал на момчето като контрареакция срещу „излъсканата” светлина, в която RS представя младия чеченец.
Бях изумен от такива аргументи. Особено имайки предвид, че точно 2 сантиметра под снимката на Царнаев стоеше и заглавието на статията, посветена на него. И освен ако нямаш сериозни проблеми с логическите изводи, думите „Как един популярен, обещаващ студент попадна под зловредното влияние на семейството си, навлезе в радикалния ислямизъм, и се превърна в чудовище?” няма как да бъдат по-далеч от възвеличаване на човека, за който се отнасят.

r1188cover-306x-1374073020

Неразбирането на тези две изречения в условията на емоционален поглед над статията е част от цялото на една фундаментална и честосрещана грешка. Става дума за склонността да отправяме миопичен поглед над определен род кризисни и неудобни проблеми. Останките от тежкия спомен за 15 април и случилото се в Бостън са идеалният пример за страх от знанието, прикрит зад гарда на стеснено тълкуван морал и етика. Този определен род кризисни теми лесно се видоизменят в теми-табу. За тях трудно се говори, и ако се говори, е редно да се следват едни твърдо формулирани рамки, които са удобни и не противоречат с някакво ширещо се обществено мнение.
За съжаление обаче при конформиране в подобни рамки, много рядко може да се постигне анализ или поглед надълбоко по темата. Ако си говорим за качествена журналистика, то тя трябва да рови надълбоко и неудобно, и най-вече – да боли. За постигането на тази цел се оправдават средствата, но само ако целта е постигната реално. В случая на RS и статията за Царнаев имаме точно такъв случай. Публичното осъждане залива списанието поради „страненето” от дадени рамки и предлагането на провокираща тема по провокиращ начин. Голяма част от читателите не прочитат дори трите реда думи под визуализацията на сепия-ефект снимката на Царнаев, какво остава за статията, но въпреки това се включват в гневната реакция.

Самата статия същевременно е именно цел, оправдала средствата. Без особено дълбочинен анализ, тя представя биографичния път на Джохар към случилото се на 15 април. Впечатленията на негови бивши съученици и състуденти, преподаватели и приятели са допълнени от поетапните промени на обстановката в собственото му семейство (радикализацията на майка му Зубейдат и по-големия му брат Тамерлан). Имаме една картина как може да се роди терорист във вътрешната среда на американското общество. Това изображение контрастира на приетото схващане, че тероризмът е външна проява и идва от извършители, които дори не са жители на САЩ и не пребивават в рамките на страната.

Наблюдава се разрушаването на още един стереотип – този за грозното и красивото. Критиката към списанието е, че представя Царнаев в красива светлина и по този начин създава оправдателен образ на едно чудовище. Истината обаче е, че не може да спускаш автоматичен паралел между грозни действия и грозен външен вид. Както и обратното в плоскостта на красивото. RS прави точно това, което трябва да направи – ровичка се и изкарва генезиса на един сложен проблем – младо, красиво, вътрешно за американското общество момче извършва нещо, което в съзнанията на американците е запазено за по-възрастни, грозни, фанатични, външни за американското общество извършители. Процесът на пътя му надолу е сложна амалгама от по-широката обществена среда, по-тясната семейна среда, и най-сетне – малкият интимен кръг на самия Царнаев като индивид. В него той същевременно е и извършител, и продукт, амбивалентна същност, която съчетава в себе си човека преди 15 април и чудовището (в очите на обществото), след тази дата.

С налагането на цензура над подобен род статии и прояви се прави най-лесното – неглижиране, изтикване настрана на опитите да се анализират причините, довели до появата на даден феномен. Оттам нататък подобно информационно вето много лесно оставя пролука за следващо събитие от подобен тип. Отчасти разбрах откъде идват притесненията на противниците – живеещо в САЩ момиче ми каза за истинска мания в Twitter на тийнейджърки по Царнаев. По думите им няма значение дали е терорист или не, чеченецът е красив и те с удоволствие биха били негови (интимни) приятелки. И докато това до някаква степен оправдава притесненията за „красивия” имидж на Царнаев на корицата на RS, то тук по-скоро говорим за проблем на приемника, а не на предавателя. Ако се търси конструктивност, в никакъв случай върху предавателя не трябва да се спуска ограничително було за грешно възприетите от адресатите послания.

Вместо заключение просто ще дам линк към самата статия, която излезе онлайн на 17 юли. Оттам нататък всеки си преценява дали за него провокацията е оправдана от подобен материал.

Петъчен лежерен пост: Японци, китайци, Gangnam Style и тероризъм

Тези дни с кеф чета (и пиша), второто малко по-бавно, естествено, за две неща.

Едното са терористични организации из целия свят, които обаче са различни от раздухваните “Ал Кайда”, “Хизбула” и прочие сунитски/шиитски/фундаменталистки групировки. Те са най-честата медийна облицовка на стената между Изтока и Запада и огромната културна пропаст между нас и тях. В световен мащаб има учудващо много групировки, обагрени както в леви политически изповедания, така и в десни, или пък в странни смесици от тях. Има религиозни, социални, политически, културни, дори и субкултурни. Материята наистина е интересна, макар и поизтощаваща. За конспективно заинтересуваните – освен традиционната IRA, погледнете и малко за ETA, FARC, “Сияйната пътека”, ELN, ALF (които подкрепям и не възприемам като терористи)…

Другото е Китайско-Японския конфликт (с подгласник във второстепенната роля Тайван) относно островите Дяою (китайски) или Сенкаку (японски). Дяою/Сенкаку са островна верига с предполагаеми богати залежи на газ и това ги прави толкова ценни и желани. Азиатските ерудирани, колективистични и нахъсани общества пък са едни от най-успешните spearheader-и на подобен тип конфликти, затова следенето на сблъсъка им е като висш пилотаж холивудски екшън. От палеж на Тойоти и Хонди в Китай, до спиране на любимия ми автор Мураками по щандовете пак там, през горенето на китайски флагове в Япония и огледално – на японски в Китай и Тайван, нещата са наистина драматични. И това

Ако ви се следи какво съм написал засега по тема 1 – тук.
Тема две се надявам да бъде разискана в най-скоро време, особено като вкарах в интрото към нея и небезизвестния (и също критикуващ Запада, между другото), PSY с неговия хит Gangnam Style.

А за моя жалост работната седмица не свършва днес, ами продължава и утре. Е, можеше и да е по-зле. Поне имаме неделя.