Сбърканият комуникационен модел на новото поколение гей активисти (и не само)

Един от любимите ми проекти за последната година включваше редактирането на бизнес презентация за гей парад във Флорида.

Събитието е с традиции – организира се от 2002 година насам, и, за разлика от много други подобни, разгръща едно портфолио от възможности. Говорим си за панели с кариерни съвети, литературни уъркшопове, дискусии и семинари спрямо наболели теми като домашното насилие (извършвано и от мъже, и от жени, не едностранчивата му трактовка).

На всичкото отгоре въпросният фестивал е насочен към чернокожата LGBTQ общност. С други думи, вече отбелязвам бонус минус точки за по-консервативно мислещата популация. А каквото и да си говорим, из Балканите нещата стоят така – по-закостеняло.

Неохотното усещане за срам

Когато ме попитат дали подкрепям хомосексуалните [връзки/бракове/инициативи] обаче, отговорът ми е уклончив. Подкрепям ги, и още как. Имам достатъчно такива приятели. Но предпочитам да си прострелям десния крак, отколкото да се асоциирам с огромна част от по-либералното крило, което споделя моето мнение.

Защо? Защото изумително голяма част от тези хора са най-дразнещите, най-незрелите и най-токсичните откъм комуникационен модел човешки същества, които може да срещнете. Иска ми се да преувеличавам. За нещастие, вчерашният случай с Питър Тачел за пореден път потвърждава колко самозабравило се е радикалното крило на въпросния либерализъм, което описвам. И колко по-многобройно е от предполагаемата нишовост на термина “радикализъм”.

Анушка вече разля радикализма

Ако желаете да отделите време на пълната статия, може да я видите тук. Понеже е дълга, резюмирам:

Представителка на National Union of Students (UK) отказва да споделя една обща сцена [за дискутиране] с Тачел, защото, цитирам, смята, че той е „расист и трансфоб“.

За справка, Тачел е гей активист от десетилетия и е защитавал идеите си по начини, които най-вероятно ще накарат въпросната Фран Колинг да изтрие своя Tumblr и най-сетне да отиде в отрезвителното. Всъщност, не, няма как – тя е прекалено надълбоко в делюзиите си, за да осъзнае колко безумно е изказването ѝ. Докато колежката активистка мънка от трибуната си, Тачъл е бил арестуван над 300 пъти, защото едва ли е писал гневни Фейсбук статуси като нея.

tatchellR2705_468x271

Но пък активисти, защитаващите неговата идея, са доста артикулативни в своята Twitter активност. “I would like to tweet your murder you fucking parasite”, например (извадка от миналогодишното обвинение спрямо Тачъл в…ами, трансфобия пак).

Уви, поведението на Колинг е симптоматично за новото поколение <радикални активисти>, в случая в нишата на правата на хомосексуалните. Споменавам „радикални“, но политическата коректност увеличи обичайно тесния периметър на този термин. Разполагаме с достатъчно обемна и достатъчно шумна маса от хора, която е контрапродуктивна спрямо каузата, която уж защитава. Все пак колко точно шизофренично е новите застъпници на дадена идея да атакуват като бесни кучета тези, които са постлали пътя преди тях?

Бермудският триъгълник в наръчника на новия активист

Най-лошото е, че това ядро от Tumblr и социо-мрежови активисти се просмуква в текущата академична инфраструктура. Колинг е перфектен пример за това с принадлежността си към организация, включваща в себе си над 600 студентски синдиката. Позицията ѝ не е просто нейна – тя е официално одобрена от едно наистина огромно академично тяло. Което от индивидуална я прави симптоматична за цял обществен сегмент.

Имам чувството, че западното либерално студентско крило все още не е имало досег с реалния живот и обитава някакъв Бермудски триъгълник между „Обиждам се от всичко“, „Моето мнение е единственото обективно такова“ и „Намирам се между удобните стени на социалните мрежи и така ми е окей“.

discussion

Поглед към новия модел на академични дискусии

В една дискусия преди по-малко от година професор по социална антропология отбеляза, че е изплашен. Не само той, но и колегите му.

Причината? През последните 5-6 години се наблюдава епидемия от оплаквания от страна на студентите. Лектори и професори са обвинявани в дискриминация, хомофобия, любимата тема за „патриархата“ и подобни ключови думички. Академичният персонал всъщност е либерален, но това не е достатъчно за новото поколение активисти. Някои от тях дори водят родителите си (не, наистина, представете си да сте на 21 примерно, и да викате мама и тате, защото професор Х е казал еди какво си, което не е достатъчно <еди какво си> за вас).

В резултат се наблюдава ширеща се цензура, защото в противен случай се рискува изключване от състава на университета. Въпросният професор допълни, че се чуди как точно ще изглежда преподаването на дисциплината му в близкото бъдеще. Какво точно ще е „Социална антропология“ за новото поколение студенти? Негови колеги в социалните науки споделят сходен сантимент.

homosexual_sex_marriage

Текущият пример с Питър Тачел се движи в сходни коловози. Ултра либерализмът по този начин отстрелва два заека с един шизофреничен куршум:

1) Детронира и изолира образованите, доказани мозъци на своите идеи (а и отвъд тях – интелигентни личности, които могат да ръководят адекватен диалог както със съмишленици, така и със своите опоненти). Капсулира и хомогенизира „Идеята“, докато тя не се превърне в концепция, по-скоро наподобяваща култ.

2) Вреди на общата рамка на каузата си, сгъстявайки още повече анти-позицията на а) по-скоро скептиците или б) откровените противници на въпросната кауза. Има определена група от хора, които – ако им е предложена умерена и издържана логически аргументация, са склонни да преосмислят някои свои схващания. ChangeMyView в Reddit показва ясно този модел. Индивиди като Колинг са неспособни да ръководят какъвто и да е диалог, като в резултат постигат още по-ярко изявено поляризиране.

Не обичам да съм песимист, особено за неща, които споделям като сантименти. Но наблюдавайки изумителни феномени като случая с Тачел (за жалост просто пореден), не мога да не се зачудя какво по дяволите се случва. И да пожелая да се дистанцирам още повече от подобните на Колинг.

Ориз с Ленин

Мисля си, че животът ни е като пакет с ориз. Винаги се намират някои черни, негодни зрънца, които искаме да изхвърлим – провалите ни, разочарованията ни, загубените любови, загубените безвъзвратно хора. Някои мечтаят за по-малко от тях, други – за повече. Едните признават слабостта си и не искат усложнения. Другите желаят да докажат пред себе си силата на волята и тази на стоицизма пред лицето на несгодите. Бог знае кои са по-прави в лицето на живота.
Докато бръсна повърхността на ориза в купичката ми с потъмнялата сребърна вилица, мисля наистина за точно това. Срещу мен Симеон стои мълчаливо. Облечен е все още в бялата риза и сивите панталони с ръб, въпреки че е доста преди мен вкъщи. Синята вратовръзка виси безтегловна и разхлабена, стига до малко над пъпа му. Симеон ме посрещна с това мълчание и с две купички ориз със зеленчуци из белите зрънца тук-там.
– Нещо направил ли съм?
Това е поредният ми опит, след „какво става”, „как си” и „всичко наред ли е”. Цупенето му ме дразни, парлива топка се е настанила в стомаха ми. Може да гребвам от купичката спокойно, но подмишниците ми са потни, а зъбците в мозъка ми искат да строшат машинарията и да избягат от нея. След ново мълчание забивам поглед и се опитвам да преброя скашканите зрънца, за да си премине времето.

Откакто съм станал днес, нищо не е било наред. В супермаркета беше по-пълно от обикновено и хората бяха изнервени от понеделника, този толкова омразен за тях (а и за мен) ден. Цяла партида топени сирена бе с изтекъл срок на годност и никой не бе забелязал това. В резултат една изнервена майка с ревливото си дете ми вдигна лют скандал и трябваше да ѝ дадем бутилка вино. Такава бе политиката за откриване на негодни стоки от клиента – особено, когато той се оплакваше, че нарочно му пробутваме боклуци. Естествено, всички отнесохме и по глоба от 30 лева от мениджъра за провинението си. Едва изтърпях хипнотичното шумене на лентата за продукти и многоцветния поток на битовите нужди на хората. И ето, че приятелят ми ме посреща студен и мълчалив у дома, толкова студен, колкото бе топъл ориза при сервирането.
– Не можеш ли да се сетиш сам?
Симеон изтраква с вилица по ръба на купичката си, след което отново я оставя в морето от бели зрънца. Очите му се впиват в мен, човъркат ме, усещам ги как дълбаят навътре, навътре, навътре. Парещата топка става пламтящо колело, което облизва вътрешностите ми.
– Явно не.
Той върти вилицата в купичката, сякаш разбърква тесто за курабии. През това време не оттегля хищническия, наранен, ядосан поглед от мен. Притварям очи, затварям ги даже, за да избягам от него. Той обаче остава там, затова се отказвам и пак ги отварям. Симеон се усмихва жестоко, бърка в джоба си и изважда смачкан пощенски плик. Писмото в него е извадено наполовина, явно е, че е било прочетено. Интуитивно затварям отново очи, защото знам какво е това, затварям очи, и се опитвам да избягам от тук и сега. Гласът му пронизва тъмнината на слепотата ми, студен е, атакуващ, яден, толкова изпълнен с болка.
– Може би така ти опреснявам паметта?

Написвам последните редове, преглеждам набързо стената от ситно надраскан, хаотичен текст. Не ми харесва напълно, но е най-доброто, на което съм способен в момента. Затварям плика, пиша адреса, пиша всичко, което е нужно. Със запечатването запечатвам и нещо в себе си, предавам го нататък уж, но то остава в мен. Осъзнавам, че в очите ми са се насъбрали сълзи, те триумфално се стичат по гладката облост на бузите ми. Половин час по-късно съм в пощата, а писмото е изчезнало от ръцете ми и е по пътя.

– Ти…ти…ти си чудовище! – отново разкъсва слепотата и спомените ми Симеон, вече плаче, а плачът само усилва яростта в гласа му. – Ти…
– Виж, Симо…
– Майната ти на твоето „виж”, шибаняк! – нещо изтрополява на пода и аз отварям очи.
Той е захвърлил стола на земята, лицето му е червено и водно от сълзите, ръцете са присвити. Стои срещу мен и ме гледа обезумяло, чудейки се сякаш дали да ме убие, или да убие себе си. Разбирам го, но не знам напълно как да реагирам, затова го оставям да го излива, стоя срещу напора на бурята.
– Дори не си гей, знаеш ли? Остави това, че ме използваш, и ме лъжеш, и си ме лъгал…лъгал си ме през цялото време. Ти…ти го правиш, за да се самобичуваш. За това, че тя си е тръгнала от теб. За това, че въпреки това още съществува някъде там, и още повече – че съществува и вътре в теб. Не можеш… – плачът накъсва думите – …не можеш да го преживееш и се самобичуваш. Но бичувайки себе си, бичуваш и мен, не го ли разбираш? Шибаняк!
Мълча, а той разгръща себе си. Мълча и от него отмествам погледа си към ориза, той ме поглъща в млечната си белота.
– Ти…Владимире, ти си като Ленин, знаеш ли? Знаеш ли? Същият си! Не…по-лошо е, защото Ленин е имал името ти, убил е десетки милиони, но те вече са мъртви. МЪРТВИ! А ти убиваш един-единствен човек сега, в този момент, убиваш го скришно от седмици, от месеци…и този човек е жив. ЖИВ, чуваш ли? Аз съм жив, Владимире! – той удря по масата и купичките подскачат малко, зрънцата се пренаместват пред очите ми. – И тя е жива, но нея държиш жива в себе си, а мен умъртвяваш! Зад гърба ми, в писма, по листовете ѝ вдъхваш живот, а мен запращаш в коша, копеле такова!

Сменила си е адреса и са върнали писмото. Това е единственият възможен вариант, не виждам друг. Преместила се е, избягала е надалеч. Не от мен, не. От всичко. От този град, който не е нейния така или иначе, в по-далечен град е избягала, а така или иначе ми бе далечна. Няма как другояче да бъде. Да, представям си го. Стара лелка вижда писмото, вижда и името на него, досеща се за какво става дума и, понеже е възпитана в духа на старите поколения, го връща на адреса, от който е изпратен. Такъв парадокс…

Той едновременно е прав, и не е прав. Не знам дали наистина съм хомосексуален, вече съм на трийсет и би трябвало да съм наясно с ориентацията си. Не знам дали съм самобичуващ се, макар че може и това да е всичко, случило се през последните три години. Не знам дали съм от хората, които искат повече черни зрънца, или по-малко. Не съм и много сигурен дали тя е била цяла редица черни зрънца, или цяла редица бели. Същото и със Симеон. Мисля, че го обичам, че държа на него, но ето, че явно нещата стоят другояче. Не знам. Не знам. Не знам.

Искам да забия лицето си в купата си с ориз. Понечвам да го направя, когато той тръгва към мен. За момент си мисля, че ще ме удари, но Симеон профучава покрай седналата ми фигура и покрай масата.
– Сега излизам. – гласът му все още трепери. – Когато се върна, искам да си си опаковал нещата. Искам да си тръгнеш, Владимире. Завинаги. Просто да се разкараш.

Вратата се тръшва, а аз все още, без да знам какво да кажа – дори на себе си, зяпам ориза. Загребвам вилица, след вилица, след вилица, механично дъвча зрънцата, те тракат в мислите ми. Посред набралите инерция движения, изведнъж приборът ми се забива в нещо на дъното. Учуден и сепнат, аз разчовърквам, забодвам нещо, и вдигам вилицата.

Оказва се черен червей, гърчещ се болезнено на крайнодясния нейн зъбец. Потискам желанието да повърна, и пребърквам дъното на купичката. Под белите зрънца откривам още няколко негови събратя, още два, три, четири, пет червея. Всичките до един – черни като катран, като бясна, гневна зимна нощ. Не черни зрънца, а черни червеи. Гади ми се, пускам вилицата обратно в купичката и отивам до тази на Симеон. В нея няма нищо отдолу, само пластове и пластове бял ориз, млечен и невинен в цвета и кашкавостта си.

Единият от червеите се изскубва от зъбеца на вилицата и започва да пълзи по масата.

rice_and_tea_by_sushietc