Рибните неволи на господин Хесе

Господин Хесе никога не бе смятал, че ще има проблем с рибите. Да, вярно, беше мразил съботите, в които баща му го бе взимал със себе си на лов за риба и малкото момче бе задължено да ходи. Ненавиждаше разплитането на кордата, набучването на червеи на кукичката, стоенето на едно място, докато баща му явно се забавлява. Но това бе в миналото и оттогава господин Хесе имаше само един досег с рибите – като ги ядеше пушени или пържени, вкъщи или в някой ресторант.
Неговата безрибена идилия продължи до една майска сряда сутрин. Господин Хесе си пиеше съвсем спокойно кафето и си тананикаше с усмивка, докато от устата му не паднаха няколко рибени люспи право в чашата с топла течност. Той загледа сребристите парченца изумено и бързо ги махна с показалеца си. Избърса пръста си в бяла салфетка и тамън да отпие, се случи същото. Мъжът отиде до огледалото, отвори уста, за да види дали няма нещо в нея, но тя изглеждаше като една съвсем обикновена човешка уста. Само езикът му бе пожълтял леко от кафето. До края на деня не се случи нищо по-особено и рунтавите вежди на господин Хесе отново заиграха весело като черни гъсеници, а очите му заискряха с предишното доволство.
Хесе отиде на психоаналатик след втория път, който беше далеч по-срамен. Облечен в хубавия си бежов костюм, той пиеше съвсем спокойно червено вино в изискан пиано бар. От лявата му страна се бе разположила не красива, но приемлива дама на неговите години. Господин Хесе бе сладкодумец още от малък и не му бе трудно да предизвиква женския интерес. Точно в най-сюблимния момент обаче – този, в който два чифта устни пърхат внимателно един към друг, люспите отново започнаха да валят от устата му. Дамата немного дамски изпищя и му удари шамар, а господин Хесе бе изхвърлен от бара.
– Дали не е нещо от стреса, докторе? – попита той смутено.
– Не съм чувал за подобен случай, господин Хесе. – още по-смутено му отговори психоаналитикът. – Хората проявяват какви ли не симптоми от нерви, но никога не съм виждал някой да ръси рибени люспи от устата си.

След като науката не му помогна, господин Хесе реши да прибегне до езотериката. Не вярваше във врачки и знахари, но бе толкова притеснен, че пренебрегна пренебрежението си към тях. Леля Алана – старица с гърбав нос и телешки очи, му заяви, че в него има риба. Тя се била скрила някъде из тялото му и докато не я намерел, нямало никакъв шанс люспите да спрат да падат от устата му. Господин Хесе помисли няколко дни и реши да пробва нещо.
– Искам най-добрия ви частен детектив. – каза той пред младото момиче с много бенки по лицето в една агенция.
– Но това е господин Ман! – възкликна тя. – Ще ви свържа веднага.
– Съпруга, приятел, сътрудник? – въпросително вдигна вежда господин Ман, когато се появи. Както всеки уважаващ се детектив, той пушеше цигара дори на закрито. Палеше си я със Zippo.
– Проблемът ми е с една риба. – уточни господин Хесе. – Трябва да я намерите по някакъв начин.
– Риба? – всмукна замислено господин Ман срещу него. – Ако не е в аквариум или в магазин, къде може да е една градска риба?
– В мен, но понякога сигурно излиза. Искам да следите мен, и чрез мен да стигнете до рибата.
Детективът се замисли и прие. Докато господин Хесе спеше, той правеше снимки, за да се знае дали рибата излиза от него. Ман въобще не вярваше, че има риба, защото според него рибите наистина бяха или в аквариум, или в магазин, що се касае до градската среда. Господин Хесе пък се изнервяше, защото рибата явно разбираше за какво става дума и се криеше доста добре. Нито веднъж не изръси люспите си през устата му, докато господин Ман го следеше.
– Не мисля, че има смисъл да продължаваме, Хесе. – обви се в цигарен дим един ден потайният детектив. – Или рибата ти е много хитра, или просто я няма.

Господин Хесе ядно заплати парите и запсува наум и рибата, и господин Ман, който се мислеше за многознайко. Два дни след това отново започна да ръси люспи. Отчаян, той реши да прибегне до най-крайната мярка – да опита да говори със самата риба.
“Защо го правиш?”, мислено я попита той. Не очакваше отговор от нея, но бавните, хлъзгави думи потекоха по реката на мислите му.
“Какво да правя?”, отговори рибата за негово изумление.
“Стоиш си в мен и ръсиш люспи, как какво. Пречиш ми да живея нормално!”
“О, боже. – разплиска се рибата. – Аз пък как не съм разбрала. Как се казваш?”
“Господин Хесе.”
“Приятно ми е, Скумрина. Много съжалявам за неудобството. Тук е малко по-сухо, отколкото е полезно за мен. Затова се отлюспвам от време на време, но въобще не предполагах, че предизвиквам такова неудобство.”
“Има ли как да оправим нещата?” – попита господин Хесе. Той бе изумен както от факта, че говори с рибата в себе си, така и от просветлението, че тя всъщност е една доста учтива риба, която не му желае злото.
“Естествено. Пий по шест литра вода всеки ден. Така ще се хидратирам както трябва и няма да имаме проблеми.”

Скептичен отначало, господин Хесе откри, че животното бе напълно право. Проблемите му спряха и той заживя по старому. Нещо повече – сега разполагаше и с  интелигентен събеседник. Рибата му даваше съвети, подкрепяше го в начинанията му и стана много близък негов приятел.
“Недей да плачеш. – зауспокоява го рибата един ден. Тя бе вече прекалено стара и взимаше последните си капки живот. – На мое място ще дойде друга и тя също ще ти е от полза.”
“Но аз искам теб!” – хлипаше господин Хесе безутешно.
Без рибата си господин Хесе изпадна в тежка депресия. По навик пиеше шест литра вода, ровеше вътре в себе си, но без успех. Докато един септемврийски вторник следобед от устата му не паднаха няколко люспи, право в млякото му с какао.
“Здравей.” – пресегна се той и усети как поздравът му отекна по люспите на някакво хлъзгаво тяло.

FISH_by_rei_i

Advertisements

Ода за разделения човек

Не обичам да си обяснявам нещата. Смятам, че това долу така или иначе е доста красноречиво. Но не трябва да се възприема буквално с двата примера, между които стои човека.
И няма общо със смъртта на Маргарет Тачър, която е един уникален и много…оспорван като качества и дейност политик.

Ода за разделения човек

Социализма целуна капитализма
и капитализма го целуна обратно.
Сетне всеки на другия удари шамар
и ревнаха –
звяр взрян в другия звяр.
Червен феникс до син бик.
Между нокти и копита –
застинал във миг
стои плах заек, човека,
с очи потъмнели и в тик.

Досущ както огънят ален
земята гори
а водата синя я дави
във тежки вълни
стои човекът-къс
и най-лекият им повей
е за него земетръс –
и брат в убиец мигом превръща
и набожния с греха
кара да се прегръща
а разумът спира
препъва се
и сетне повръща.

В Л А С Т Ц Е Л У В А В Л А С Т Т А!
Под фанфарите гръмки
на милион неродени деца
отсега закърмени с гняв
(но далеч не със Гнева) –
една неошлайфана сплав
която да служи
вярна
безропотна
хищна
и потна –
сляпо отдадена на целта.

К Л А Д Е Н Ц И Т Е Н И С Т О Я Т П Р А З Н И!
Сами ги пресушихме дълбоко
и надраскахме по лицата
двайсет и пет
резки жестоки
да се знае от ниско и високо
кой е Богът безумен
след всичките векове
Н И Е
Н И Е
Н И Е!
Иконостас лигав и гумен
на разпада на всички умове.

Социализма целуна капитализма
и капитализма го целуна обратно.
Човекът на две разцепи се в схизма
и безумието му нарасна стократно.

human_by_jacquelinebarkla-d3nn3fb

“Human”, jacquelinebarkl

Мелодия за ненамерения човек

– Не съм сигурна, знаеш ли.
Пръстите ѝ полазват по пожълтелите клавиши на пианото, в началото не смеят да ги натиснат. Тя поглежда към мен, сълзите са се спуснали до горната ѝ устна и капките се надвесват като допълнителни зъби на ръба им. Кимам, и пръстите натискат, вкопчват се в клавишите, представям си как покритите с филц чукчета се задвижват и удрят по металните струни. Оттам се връщат в изходно положение, изпуснали гласа си най-сетне, и оставят струните насаме с вибрациите си, които дочуваме като звуци.

Чукче, след чукче, след чукче, тон след тон, диези, бемоли, бекари, изпъстрени между до и ла, между тонически и субдоминантни акорди. Това вече е нейният свят и аз с възхищение наблюдавам как Рая твори правилата му с нищо повече от своите ръце. Бог е потъмняло слънце в сравнение с тази богиня с руса коса, възголям нос и кристални очи, които капят диаманти по пожълтелите правоъгълници. Застивам и наблюдавам танца на ръцете ѝ, извиването на шията ѝ, развяването на косата ѝ, докато тактува с мелодията. Пет минути, десет минути, два часа по-късно тя слага капака и с приглушено захлупване слага същия този свят да спи. Вадичките са засъхнали по бузите ѝ, пресъхналите корита на реки с неизказана тъга и възхищение.
– Е?
– Беше прекрасно. – казвам аз и най-сетне запалвам цигара. – Беше прекрасна.
– Ти така само казваш.
– Не, не. – цигарата горчи в устата ми, горчиво е, когато ръцете ѝ са далеч от тези клавиши. – Наистина.
Рая ми се усмихва и захапва леко устната си, както прави много често. После ме целува по бузата и на свой ред запалва цигара. Двамата се отпускаме на леглото, върху кафявата кувертюра, която баба ми купи преди толкова много време за любимия си внук. Главите ни сплитат косите си – светло и тъмно, дълго и късо, като две части на вечно равновесие, породено от противоречията на човешкия живот. Тя пуши бързо, а аз бавно, тя пуши червено Боро, аз пуша син Дънхил. Но мелодията, мелодията отеква еднакво и в двама ни.
– А ти знаеш ли… – Рая се запъва. – Аз тази мелодия не я имам на лист.
– В смисъл?
– Никога не съм я виждала на лист, нито пък мога да я разпиша. Тя е само тук – Рая почуква внимателно главата ми, след което обгръща с пръсти ушите ми – и тук. Никъде другаде.
– Е, възможно е. Може да си я чула като малка и да ти е останала в главата.
– Не. – тя всмуква от цигара и се вглеждам в бледите ѝ устни без червило по тях. – Аз музикален слух нямам, не бих могла да я пресъздада. Спомен да съм я чувала някъде извън мен също нямам. Всичко идва от тук, – тя почуква този път по своята глава – казах ти. Всичко е вътре в мен. Вътре в нас.
– В нас ли?
– Всеки от нас има поне по една такава мелодия, която се крие вътре, като лисица в шубрак.
– Почти съм сигурен, че аз нямам никаква мелодия в себе си. – откровено си признавам и оставям фаса в полупълната пластмасова чаша на масата. – Никога не съм можел да правя музика така или иначе.

Пианото беше останало в апартамента на баба ми от времената, в които все пак се бях опитвал да правя нещо по този въпрос. Четири години свирене обаче не само не породиха каквато и да е мелодия от тези, за които говореше Рая, но и ми дадоха съвсем ясно да разбера, че с музиката не се разбираме и трябва пътищата ни да се разделят. Когато Рая откри за пианото, беше във възторг. Трябваше му малко акордиране, защото бе овехтяло от последния път, когато някой го бе докосвал. На нея също ѝ трябваше акордиране, макар и от друг вид – бе загубила увереността си, че може да прави музика. Два месеца по-късно и пианото, и Рая, бяха в пълния си блясък. След още три месеца, през които премина през сонатините на Клементи, Кулау, някои творби на Черни и Бах и множество етюди, тя намекна за мелодията. Така и не пожела да уточни точно за какво говори, само каза, че когато дойдело времето, щяла да ми я покаже.

Месеци наред бях в трескаво очакване кога ще стане това. Обичах Рая и тя мен също, бяхме заедно от три години, но упоритостта ѝ в тази ситуация ме дразнеше и напрягаше. Въпреки това бях осъзнал, че явно става дума за нещо много важно за нея, нещо, което никога досега не ми бе споменавала, и няма да е много редно да я смущавам. И ето ни тук, почти година след началното ѝ запознанство с инструмента, който уж бе забравила.
– Всеки от нас има поне по една мелодия в себе си. – натъртва отново Рая – Но не е задължително да я изразява с музика. Не мисля, че е и толкова често срещано така или иначе.
– Ами как?
– Всякак. – тя ме поглежда от упор с кристалните си сини очи. – Ето, например, сега като те гледам, мога да ти предам моята мелодия. Но само ако така ми е писано. Моят начин да я предам, обаче, е с пианото. Твоят явно не е.
– Чудя се къде ли е тогава моята мелодия и как мога да я изкарам извън себе си.
Изведнъж се чувствам незначителен и стар, сякаш неизречените звуци и тонове, които нямам, са изсмукали всяка сила от мен. Само ако ги имаше, казвам си, щях да съм силен човек, щях да не съм толкова стар. Виж я Рая, с русите ѝ коси и танцуващите по пианото ръце, самото изображение на това какво е да си млад. Само ако и аз имах моите клавиши, нацелвах моите тонове, преминавах през моите акорди, арпежи, диези, бемоли, бекари. Или нещо друго, изписаните страници с хиляди букви и стотици думи, изрисуваните платна с десетки цветове и послания. Празнотата ми, тази липса на мелодия, свива сърцето ми и аз ставам от леглото, готов да се разплача.

Рая усеща това и също се изправя, ръцете ѝ хладно посрещат пламналото ми от болка лице. Миришат на тонове, на старостта на пожълтелите клавиши, които също са по-млади и живи от мен, защото ѝ дават нейната мелодия.
– Всеки от нас има памет за нещо, което някъде, някога сме изживяли. Памет, която ни е завещана от древни времена. Но невинаги може да си спомним точния ключ за него. Трябва ни време, трябват ни и изживявания, които да ни отведат до тази памет.
Обгръщам ръцете ѝ с моите и тя се сгушва в мен. Лицето ми в русите ѝ коси е като лисица в шубрак, сякаш се крия там така, както неизказаната мелодия се крие някъде в мен.
– Аз вярвам в теб, просто бъди търпелив. – казва тя. А аз кимам и я целувам.
Три години по-късно започнах да пиша.

unchained_melody_by_artistaherby-d5dltfp