Новият километър от маратона на цивилната трагедия

Бостънският маратон включва най-често над 25 хиляди участници от десетки страни. Предполага се, че духът на спорта, витаещ на подобни събития, може да поддържа поне за кратко илюзията за феър-плей от всички краища на света към всички други краища на света. Независимо дали идваш от САЩ, Кения, Германия, Китай, Русия, Иран или някоя друга малка или голяма държава от света, ти си част от крехката, временна химера за баланс, мир и равнопоставеност.

Тазгодишният Бостънски маратон взе две жертви (за момента) и над 46 ранени, след като две експлозии избухнаха след финиширането на част от спортистите. Според федерални източници загиналите са 12 на брой, а ранените – над 50. За жалост е твърде вероятно тези числа да се покачват – първото по-бавно, а второто – по-бързо, докато не се стигне до окончателната кървава равносметка.
Приблизително час след суматохата полицейските органи в Бостън потвърдиха за трета експлозия. Тя се е състояла на територията на библиотеката „Дж. Ф. Кенеди” и макар че за момента не е напълно ясно дали е свързана с предишните две, то най-вероятно е. В града е пълен хаос, гражданите са посъветвани да не се движат на групи, да не се доближават до подозрителни предмети и при възможност да се приберат по домовете си колкото се може по-бързо.

1

Далечна снимка на експлозията. / Heavy.com

Както във всяка подобна ситуация, идейно се оформят главно две цялости на мненията.

За някои това е реакция, породена от операциите на американските власти на територията на страни на Близкия Изток, които започнаха активно преди малко повече от десетина години. Говоря за идването на най-новия етап, т.нар. “War on Terror” след атентатите от 11 септември. Според тях акумулираните интервенции, довели до сваляне на режими, разтърсване на геополитическата обстановка и смъртта на стотици, дори хиляди цивилни, са закономерно „стъпало” към подобен атентат. Най-често тези мнения биват брандирани като виждания на лявото крило, или най-общо казано – изява на силни анти-американски сантименти. За тези хора е оскърбяващо и отявлено лицемерно да се отбелязват с такава гласност подобни събития, когато в кризисните райони на света (Афганистан, Ирак, Пакистан, голяма част от африканските страни) умират стотици.
Други се движат по линията на емпатията към американската култура като стожер на самоопределението и на Западния свят като цяло. САЩ е бастион на демокрацията и относителния ред, въпреки спорадичните вътрешни трагедии като стрелбата в Санди Хуук и тази в Аврора, Колорадо (като най-скорошни примери). Проявата на подобна трагедия е нещо почти стандартно за кризисните райони, които са далеч като култура, порядки, и ниво на асоциативност от страна на средностатическия наблюдател, но в сърцето на демокрацията – САЩ, подобно нещо е шокиращо. Такива случаи се ползват като доказателство за нуждата от по-нататъшни строги и обширни мерки за ограничаване и изкореняване на терористичната заплаха.

1

Бостънския маратон обаче – както всички останали подобни трагедии, не е въпрос на мерене между животите на цивилни от различни националности. Не е въпрос на ляво, или пък дясно. Не е въпрос и на това дали си русофил или американофил, дали идолът ти е Тачър или Чавес – и двамата починали тази година.
Той е пореден израз на безумието на асиметричните действия, на отрицанието на всякаква човечност у предприелите ги, и повод за скръб. Скръб, защото всяка майка по света обича детето си еднакво, всеки мъж на свой ред – жена си, всеки син или дъщеря – майка си и баща си, и десетки други конфигурации. Цивилните за пореден път плащат за агресията, натрупана от геополитически маневри и мърдане на фигурки по шахматната дъска от страна на политически (или политико-религиозни) елити.

Ще кажете – това е живота, постоянно надмощие, постоянна борба, постоянни жертви, защото войната е това, което тика цивилизацията напред. И нещо повече – войната е това, с което човекът е закърмен още от раждането си.
Да, така е. Пацифизмът никога няма да успее да просъществува – освен в същите крехки химери за мир и хармония, които са капсулирани далеч от реалния живот.
Но въпреки това подобни новини ни потрисат, нали?
Защо?
Може би защото и аз, и вие, сме цивилни. А емпатията към цивилните, поне за мен, надхвърля емпатията към сходна до нашата култура, бит, или порядки, излиза извън тези коловози и навлиза директно в човещината. Именно човещината умира в кръв и хаос, в страх и болка, на 15 април.  За пореден път – макар и с разменено лобно място.

Advertisements

“The Other Son” – урок по човещина и култура

Доста рядко пиша за филми – не защото малко филми ме впечатляват, а защото повечето така или иначе са малко или много известни. „The Other Son” обаче е болезнено неизвестен, а меко казано заслужава повече внимание поради редица причини.
На 23 януари 1991 година Арит Зилберг и Лейла ал Безааз раждат две деца в болница „Ротшилд” в Хайфа. Арит е израелка, а Лейла – палестинка. В суматохата обаче децата им са сменени. Жозеф, въпреки, че е дете на Лейла, заживява с Арит в Тел Авив. Ясин, който е дете на Арит, заживява с Лейла в Западния бряг.
Филмовата отправна точка е почти 18 години по-късно. Жозеф се готви за влизане в израелската армия, и при документацията се оказва, че той е кръвна група А+. Арит отива при лекар, за да поправи невярната според нея информация – и тя, и мъжът ѝ са с кръвна група А-. Проверката обаче само преповтаря данните и след допълнително лекарско изследване, тя разбира за случилото се в болницата в Хайфа.

1 movie

Оттам нататък „The Other Son” тръгва с пълна пара. От едната страна стоят семейство Зилберг (Арит, Алон и Жозеф), а от другата – семейство ал Безааз (Саид, Лейла, Ясин и брат му Билал).
Филмът има две адски силни фокусни точки в себе си. Едната е хоризонталното проследяване на човешките реакции.

Какво имам предвид с това?
Лентата блестящо се справя с представянето на реакциите на Лейла и Арит като майки, разбрали, че техните деца всъщност са други от една страна. От друга, планът проследява мъжките реакции на Алон и Саид като бащи, които са много по-рязки, на контра и крайни в негативен смисъл. Показателно е, че нито палестинецът, нито израелтянинът искат майките да разкриват истината на децата си. На трето равнище, естествено, имаме централната дилема във филма – тази на Жозеф и на Ясин.
Макар и сегментирани по някакъв начин, тези хоризонтални проследявания формират една огромна цялост, която завършено описва културния, човешки и дори политически феномен, който представлява конфликтът между Израел и Палестина. Помощ тук оказват и някои стереотипни възприятия на всяка страна към другата – Билал ал Безааз например е добре изграден образ на фанатичната неприязън към Израел, след като се отказва от брат си Ясин, защото всъщност винаги е бил „един от тях”. Равинът на Жозеф пък го отлъчва – макар и да го поднася по мек начин.

4

Двамата бащи в доста красноречива ситуация

Другата фокусна точка е, че филмът успява да комбинира богат поглед над културите и характерите, без да натоварва прекалено много зрителя или изкуствено да усложнява внушенията. На моменти тази простота има своите негативи – някои сцени и последните десетина минути на филма са прекалено олекотени и дори наивни, но като цяло според мен само допринася за доброто впечатление от лентата.

5

“Виж ни само – Исаак и Исмаил. Двете деца на Авраам”

Бих писал доста, но според мен е най-добре човек да изгледа “The Other Son”. Филмът го има на доста места, включително е качен и в няколко версии в YouTube. Заслужава си 105-те минути.

IMDB: http://www.imdb.com/title/tt2073016/
Trailer: http://www.youtube.com/watch?v=OSagIPVjHo8
Филмът в YouTube: http://www.youtube.com/watch?v=-tZqrw3RuEQ

Гълъбът на Рамин

Гълъбът падна на прашния под като снаряд и издаде измъчен звук, после замлъкна. Рамин и Джавад погледаха известно време птицата. Едното ѝ крило се влачеше насам-натам из прахта, другото не помръдваше.
– Този е твой. – каза Джавад, без да отмества поглед от животинката. – Няма да е много труден. Жив е, но с едно обездвижено крило няма как да шава кой знае колко.
– Вземи го ти. – отвърна Рамин и прокара пръсти през гъстата си черна коса. – Не съм гладен.
– Трябва да ядеш. Не се знае кога пак ще дойде храна.
Вземи го, Джавад.
Мъжът сключи гъстите си вежди в знак на неодобрение, но реши да не спори и провлачи тихо крака към средата на помещението. С гръб към Рамин, Джавад започна да обработва все още живата птица. Звуците не бяха кой знае колко приятни, но това бе третата птица, озовала се тук, и бяха свикнали. Плъховете и мишките бяха така или иначе по-гадни на вкус и по-трудни за обработка. Замаяните от падането пилета можеха само да подраскат малко със слабите си нокти и дотам.
– Ти наистина ли си сигурен? После не искам нито дума с оплакване, Рамин.
– Яж, яж.
Рамин вдигна поглед нагоре и се взря в небето, което намръщено го гледаше със сивия си лик от два етажа над тях. Покрив нямаше, двамата мъже се бяха приютили тук и стояха вече неизвестен период от време. Часовете и дните минаваха празни и глухи тук, докато навън улиците ехтяха и военните части извършваха нужните операции.
– Джавад, кога ще свърши всичко това?
– Когато всичките тези кафир* унищожат всичко, което видят. – мъжът задъвка месото, след което изплю една малка кост настрани. – Аллах, нека името му бди свято над света, дано в огън погълне всичките от тях.
– И това ли е всичко?
– Кое, Рамин?
– Това. Те, ние, омразата, унищожението. Това ли е уравнението на живота ни?
– „Ние”? – Джавад облиза пръстите си, след което гневно се изправи с лице към събеседника си. – Нима слагаш нас при виновниците? Няма „ние”, Рамин, има „те”, и „те”, всички тези куффар, те и никой друг не е виновен. Ние ли влизаме в страните им и ги опустошаваме така, както те направиха с Ирак и Афганистан? Ние ли сме в дома им така, както те в момента кръстосват улиците на Техеран и прочистват? Ние ли, питам те, Рамин, сме тези, които слагат под общ знаменател всеки народ на юг от Турция, и го наричат „терорист”?
– Джавад…
– Терористи! Араби! За тях ние, наследниците на Персия, сме араби, те не правят разлика между сунити и шиити дори, избиват ни както им дойде, в устата им сме паплач, колят мъжете ни, убиват децата ни, изнасилват жените ни. Карат мен и теб, – Джавад срита от гняв пилето и трупът се претърколи до един строшен шкаф в другия край на стаята – да стоим тук и да кълвем пилешки и плъши трупове!
– А нима ние не сме правили същото? Или техните деца и жени, мъже и старци също нямат значение за теб, Джавад?

Станалият мъж се надвеси над Рамин и в катранените очи, пламнали под сключените гъсти вежди, Рамин видя опасност. Устоя на погледа, макар и да усети захапката на страха вътре в себе си.
– Ти на чия страна си?
– На страната на човека.
– Няма такава страна, Рамин. Или сме ние, или са те.
– И иранецът, и американецът са хора. Културите ни са различни, да, но всяка жена скърби, всеки мъж обича, всяко дете играе в прахта, сякаш е в магично царство, а не по мръсната улица. Тук – той посочи сърцето си – тук сме една…
Шамарът отплесна главата му наляво и с такава сила, че челюстта му сякаш поиска да пробие кожата и да се запилее някъде.
– Ти полудя ли, Рамин? – Джавад поогледа ръката си, замислен дали да не го удари пак. – Камшици заслужаваш това, двайсет камшика на площада, който твоите „хора” разрушиха преди да се скрием тук.
– Точно защото и те мислят така, животите ни – и нашия, и техния, нямат никаква стойност вече. – Рамин посочи обезкостения, разпердушинен гълъб, сякаш безмълвно разбиращ го в смъртта си. – Ето толкова струват, колкото на тази простреляна птица. И нас ни убиват така, не като кучета, като птици. А ние тях, ние тях взривяваме така, както рибарят пуска динамит в езеро и избива пасажи.
– Хиляди години преди те дори да си помислят за държава, ние сме били люлката на света! – изкрещя Джавад и Рамин помисли, че отново ще го удари, но гневният мъж просто заснова из стаята. – Докато техните жени се пържат в мазнина и смучат пържени картофи, нашите жени с рисувани ръце ваят въздуха, танцуват и пият чай от най-древни времена! Докато техните деца не знаят що е то чест и уважение, моят син не смееше в очите да ме погледне! Ние не сме пилета, ние сме Хумая**. А те – Зеххек***, отровни до въздуха в дробовете си.
– Джав…
– Не ми говори! – Джавад го посочи с треперещ показалец. – Ако баща ти беше тук, щеше сам да бие камшиците, и да се откаже от теб като свой син, Рамин. Да защитаваш кафир! До края на деня не искам нито дума от теб. Чу ли?

Рамин кимна, отстъпил пред гнева на приятеля си. Сърцето му се разкъсваше, най-сетне опознало болката на това да знаеш, но да не можеш да решиш нищо със знанието си. Безмълвен, така, както Джавад му бе казал да остане, той взе едно малко чердже, по-прашно дори от пода. Завлече го до гардероба. Трупът на пилето беше точно срещу главата му като легна. В другия край на стаята Джавад дишаше тежко. Рамин се взря в трупа на гълъба – бе грозен, от гръдния кош бяха останали само няколко клечави кости, клюнът висеше пречупен и увиснал на късче плът, очите бяха непроницаеми, миришеше ужасно.
Хумая ли бяха те наистина, или като този гълъб? А другите – те Зoххaк ли бяха, или може би иранците бяха Зoххaк за тях, а те се мислеха за Хумая?
– Слушай, – подшушна той на гълъба толкова тихо, че Джавад да не го чуе. – Аз вярвам, че някой ден няма да има Хумая и Зoххaк, техните жени ще пият чай и ще танцуват, а нашите от време на време ще похапват пържени картофи. Всичко, което сме унищожили, ще го изградим отново. С ръка на мюсюлманин до ръка на християнин, американец до иранец, евреин до йорданец, сунит до шиит. Човек до човек. Аз вярвам, знаеш ли. Ти вярваш ли ми?

Остана взрян в гълъба, докато не му се стори, че клюнът, висящ на парчето плът, кима утвърдително. В действителност въпросното късче просто най-сетне се опъна до край и клюнът падна на пода с глух, едва дочут звук. Рамин обаче сметна това за съгласие, дошло от самия Аллах, и се усмихна. Затвори очи и след малко засънува един Техеран, в който никой не рушеше площади и улици, и един Ню Йорк, който никога не бе бомбардиран.
Два дни по-късно американските пехотинци ги разстреляха без дори да им дадат време да кажат каквото и да е. След седмица трима ал-кайдисти сложиха взривно устройство в автобус и убиха тридесет американци в Масачузетс.
Само скелетът на гълъба постоя повече време, докато прахта и времето не взеха своето и той също не изчезна от тихата стая.

* кафир – неверник
** Зоххак – символ на злото в иранската митология
*** Хумая – птица, символ на късмета и успеха в иранската митология

Raven_and_dove_by_Mon_artifice