Опознавайки Окинава: перлата на японския юг [Част I]

След толкова месеци туткане, най-сетне стигам до заветния момент: да посетя островите Окинава. Откъснати далеч от останалата японска територия, те са по-скъпа дестинация за японците, отколкото едно пътуване до Тайван или Южна Корея, например:

Макар да е част от Япония, Окинава е с тотално различен етнически състав. Историята на Кралство Рюкю (окинавци = рюкю етнос) е много интересна, но в крайна сметка към залеза на 19 век местността е анексирана от японците. Рюкю населението е известно с това, че е едно от най-дълголетните в целия свят.

Планът ни: да бъдем полу-туристи, полу-откриватели на местни скрити местенца. С Ванката знаем японски, така че второто няма да е прекалено трудна задача.

Едно от първите любопитни неща в Окинава за мен е т.нар. Monorail: мини-влакчета, издигнати над градската среда. В Осака също имаме този начин на транспорт; интересно ми е какви са разликите. Окинавската версия се оказват супер малки и сладки влакчета:

То ни отвежда директно в AirBnB апартамента ни – уютно, евтино място буквално на 10 минути пеша от центъра:

Разопаковаме се и се впускаме по все още тихата нощна Наха, столицата на островите. Хем е късно, хем е малко рано за истинските тълпи. Достатъчно да се насладиш на уличните пейзажи на главната Кокусай Дори (буквален превод: ‘Международна улица’):

Кокусай Дори обаче не ни устройва в момента. Искаме нещо по-закътано и се впускаме да го търсим. Из затънтените малки преки успяваме да си намерим не-туристическо място, където местните окинавци отсядат:

В меката прегръдка на нощта, празната пряка, водеща до него е буквално като изскочила от приказка:

Но нека прескочим към малко туристически забележителности и замъкът Шури, който е един от символите на Окинавската красота.

Тръгваме рано сутринта и успяваме да се изръсим малко, преди тълпите да ударят. Интересното е, че почти няма западни туристи: главно китайци и корейци, тук-таме някой и друг японец. Количеството корейци е учудващо за мен – понякога са повече дори от китайците.

Алените окраски на храма са възхитителни. Принципно не съм фен на японските храмове и прочие, но Рюкю-стилът ми допада:

Елегантни в семплите си одежди монаси ни наблюдават и насочват хората, ако решиш да се объркаш по пътя:

Пристигаме точно за мини-танцовия спектакъл, емблематичен за местността. Състои се от 4 акта, всеки от които включващ различен вид танц и различни традиционни одежди от кралството. Първите са пищни, в агресивни цветове, които въпреки това се движат по линията на старовремска деликатност.

Следва по-простоват танц с ветрила:

Малко босоноги движения…

И за завършек: малко по-лежерен имидж:

Кралете на Рюкю до известна степен ми приличат на нашите ханове. Сериозни лица, солидно количество бради, усещане, че не гледаш японци. Тронът им отново е издържан в пищна цветова гама, преплитаща алено със златисти нишки и тук-таме многоцветни елементи:

Ето драконите му от по-близо:

Има даже макет на древните церемонии, състояли се тук:

Каменните шиса (Shiisa) – полу-дракони, полу-кучета, които пазят храма, са неочаквано миловидни:

Шииса са типични за Окинава и идват по двойки. Едното е със затворена уста; другото с отворена.

Правят се от камък, глина, метал; позите им могат да бъдат най-различни. Може да ги видите пред магазини, пред дворове, по покриви, въобще на най-различни места. Няколко примера!

Шииса пред каменна карта на града:

Озъбено шииса пред един друг храм:

Игриви и цветни сувенирни шииса:

Една от атракциите на града е цяла улица с магазини, които продават шииса във всякакви пози и в най-различни размери. Може да си вземете дизайнерска мини-шииса от глина, или пък метър и половина шииса от камък.

По улицата пък се забелязват ето такива шикозни котки. По някаква причина, в Окинава беше пълно с котки, разхождащи се по улиците. В Осака не съм видял нито едно бездомно куче и може би три-четири щъкащи котки за тези две години, откакто съм тук:

На връщане от замъка се запознах с ударна доза патки. За моя жалост се оказа, че приятелството им е основано на желанието да изкълват фунийката ми със сладолед:

Утеших се с ето тази пасторална гледка:

Някъде тук е редно да отбележа нещо за архитектурата в Окинава. Като цяло, из Осака, Киото, Кобе и прочие градове има много интересни сгради, които може да видиш. Колкото са скучни японските апартаменти, толкова свобода на изразяването има в друг тип сгради.

Два по-интересни примера в Наха бяха сградата на общината, един колос, на 30% завзет от всякакви плъзгащи се растения измежду етажите му. (Да, тези тъмни петна, които виждате, са все растения):

И един музей, който обърках с някакви сай-фай бункер от едно пост-апокалиптично бъдеще:

В други отношения си личи, че Окинава си остава една от по-бедните префектури в Япония. Олющени, изпосталели сгради из улиците не са изключение, а норма в някои квартали:

Конструкцията им е адски интересна, защото никъде в централна Япония не съм видял нещо сходно.

За да разпуснем от туристическото, отново се впускаме в търсене на местни локации. Така намираме зала за мнооого ретро гейминг:

Какво да правим, поразцъкваме малко Street Fighter:

Фаворит ни се очертава едно мини-ресторантче на открито с някакво подобие на полу-изтърбушен трабант. Естетически бонус, който намалява и без това скромния капацитет на заведението:

Залафихме се с държащия мини-ресторантчето. Храната ми ставаше готова буквално пред мен, а той си пиеше биричката. След това се запознахме и с японката от другата страна на бара, след като седнахме до нея.

dav

Местните също са накацали наоколо. Намираме се встрани от центъра и неговите туристически капани с неонови надписи и огромни тълпи. Усещането тук е различно – все едно си в кварталната кръчма.

Вместо пришпореното отношение на топ туристически места, получаваш спокойното, свойско обслужване без да се чувстваш притиснат.

В част 2 ще включа малко примери за това колко точно може да бъде красива дивата природа на Окинава, далеч от столицата Наха. Лазурни води, чисти небеса, буйна изумрудена растителност и дълбока, дълбока провинция.

Дотогава, един прощален кадър на залязващото в оранжева мекота небе:

Ако този фоторазказ ви е бил интересен, не забравяйте, че имам един такъв от Кобе, както и от посещението ми в Нагасаки 🙂

От Кинки до Шикоку: Мостове, интересни хора…и глигани

Намръщени облаци съпътстват придвижването ни от Кинки към Шикоку. Погледът ми прескача от тях към морската шир, която ни обкръжава отляво и отдясно. Връзката между частта от Япония, в която живея, и Шикоку е възхитителна.

Магистралата Кобе-Аваджи-Наруто е осеяна с няколко моста. В момента сме върху Акаши-Кайкьо, най-дългият висящ мост в света със своите 3911 метра дължина. За сравнение, култовият Golden Gate в Сан Франциско е 2737 метра. Не успявам да го снимам адекватно, но ето нещо из нета:

Два дни по-рано съм препрочел „Кафка на плажа“ на Мураками за 7ми път. Разстлалата се пред мен природа е същия маршрут, който Наката изминава, за да даде своя принос към развръзката на романа.

Крайната ни цел е Токушима – град, в който явно няма нищо. Така поне ми казва касиерката в мини-маркета до нас, преди да тръгна в хладната петъчна сутрин.

– Ще обсъждаме възможни решения за град Мима – уточнява професорът ми, пъхайки диск на Sex Pistols в уредбата. – Би трябвало да има поне 25 души, дошли от цялата страна.

Не съм чувал за Мима, но се изхилвам като виждам табелата с 美馬написано на нея. Канджитата буквално означават „красив кон“ и не пропускам да отбележа това.

– Не е ‘красив’ в този случай – вмъква Накагава. – Вече е старомодна употреба, но името на Мима използва като „смел“ или „храбър“. По онова време канджито се е употребявало и с такъв смисъл, особено във военна обстановка.

Съвсем скоро се оказва, че и самите ние също ще бъдем изправени пред малко изпитание, което да докаже смелостта ни. След множество завои и безчетни гори от двете ни страни стигаме крайната цел – хотела, в който ще бъдем настанени.

Или поне така си мислим.

Неочаквано обилно количество сняг ни посреща в последната прилично стръмна отсечка от пътя. Ванът на професора ми няма зимни гуми и колкото и да се мъчи, единственото, което постига, е яростно буксуване нагоре. Бутането ми не допринася особено.

По пътя сто метра надолу минава японец, който ни вижда и спира веднага. След това още един. И още един. В крайна сметка с общи усилия успяваме да решим проблема, а залязващото слънце ни посреща на върха. „Не може току-така да идвате в Шикоку“, ехидно се усмихва то:

Хотелът е скромен и сравнително старомоден. По стените има разлепени сума ти постери с ухилени лица на гимназисти – явно често се ползва за зелени училища. Вторият етаж има типично ученическа атмосфера. Помещението е старо, но безупречно изчистено:

Кухнята е издържана в сходен стил:

Естествено, една от баните има от типичните тоалетни, с които Япония е известна. Менюто ѝ дава пълна свобода – къде да е струята, колко е силна, дали седалката да се затопля, за да ви е комфортно, и прочие.

Така или иначе нашите дискусии ще се състоят на първия етаж. Единственият ми досег с втория е спането – оказва се, че ще деля стая с двама японци…както и желанието да се пързалям по излъскания му под. (Не го правя все пак, де.)

Град Мима има проблеми, които са присъщи на провинцията във всяка развита държава. Младите хора си тръгват, местната икономика е на системи преди финалния си колапс, както и множество други малко по-специфични главоболия. 25 човека от цялата страна са се събрали, за да комбинират теоретичния семинар и практическия си работен опит в конкрентни предложения по темата.

Отборът с най-добра концепция ще спечели проектът, финансиран от общината на град Мима. Отвътре нещата изглеждат така:

А отвън, по японски…

Няма да ви отегчавам с по-подробен отчет за целия процес. Но докато си говоря с някои от присъстващите и наблюдавам как мислят, се чувствам повече от окей. Далеч от розовите очила и идеализирани представи, Япония може да бъде доста изпразнена от съдържание.

Смазващ конформизъм; мениджмънт тип ‘вие сте мои роби’; липса на иновации и креативни идеи сред типичното работещо население; убийствен материализъм на равнища, които ние в България не можем и да си представим.

Събралите се тук хора малко или много дават контра на всичко това. Между стените на този хотел не се случва нищо грандиозно, но концентрацията на идеи и ритъмът на събитието ми действат освежаващо.

В типичен японски стил, вечерта е посветена на дълга вечеря с фокус на социализация и алкохол. Изненадата обаче е месото от глигани, които са били уловени в околните хълмове:

Представям ви простичката рецепта за ботан набе, перфектна за всяка зима. Взимате една е такава красота:

Слагате в нея гъби, зеле, лук и подобни вкусотии:

Вкарвате и месото в кюпа, след което щракате газта и оставяте цялото това нещо да поври малко. Не забравяйте и тофу!

Крайният резултат е ето това (и спокойно, има още много месо – просто е потънало под зеленчуците):

В крайна сметка прекарваме над 4 часа на масата. За мое щастие събралите са японци не са типични (т.е няма тъпите ‘О, колко ти е добър японския!’ и прочие забележки), и разговорите варират между по-забавни теми, пиянски изцепки, и по-сериозни социални анализи. Хайлайт е единият по-масивен японец, чийто проблем е как да обясни на жена си, че обича и нея, и още едно момиче…като и двете знаят за ситуацията.

(Успех с това, нали.)

На втория ден идват репортери от местната телевизия. През по-голямата част от брейнсторминга те кротко заснемат кадри за вечерната емисия. Когато става време за кратка почивка обаче, репортерът се впуска на лов за кратки интервюта:

Привечерно всички се запътват към онсен (минерални бани), но ние с професорът ми трябва да се връщаме обратно към Осака. Целта на присъствието ми е да наблюдавам и да завържа някой и друг контакт, не да участвам кой знае колко активно в проектите. Въпреки това екипът ми от трима души беше супер и се постарах да допринеса с каквото мога, за да избистрят концепцията си.

В късния етап на брейнсторминга ни помагат двама местни. Особено важна роля играе човекът най-вдясно – представител на общината на града:

На връщане сменяме Sex Pistols с Мерилин Менсън и след това джаз. Вятърът по мостовете е безмилостен – толкова е мощен, че побутва туловището на вана без особени усилия. Все едно не пъплим по земята, а вместо това километри нагоре в атмосферата самолетът ни преминава през груба турбуленция.

– Майко мила – възкликва професорът ми и бързо намалява до 70 км/час, за да смекчи ефекта на вятъра.

За кратка почивка отбиваме малко преди Кобе:

Гледката от терасата пред ресторантите е възхитителна, независимо дали си там през деня или нощта. Акаши-Кайкьо се вижда в (близката) далечина, осветлението му преливащо от един цвят в друг, но най-вече залагащо на синьо и лилаво. Вятърът блъска бузите и брада ми, но се застоявам за кратко, съзерцаващ мастиления пейзаж отпред:

По едно време затварям очи и си представям Наката, отправил се на своето Шикоку пътешествие в „Кафка на плажа“. После нагласям презрамките на раницата си и се връщам обратно в топлия интериор и флуоресцентните светлини на заведенията.

Светлините на Кобе и Осака ми намигат нетърпеливо от отсрещния бряг. Време е да се връщам вкъщи.

От Осака до Кобе: ден преди тайфуна [Фоторазказ]

Предишните тайфуни се вихриха главно из Канто (сиреч, токийския регион) и Кюшу (по-южните територии). Тази вълна на скофтване на времето обаче ще удари и Кансай, затова използвам намусения понеделник, за да се отправя на пътуване от Осака до Кобе. Вторник и сряда обещават безумни бури, в които по-скоро ще гледам да се кефя на дъжда от уюта на апартамента си.

Първото нещо, което ме изненадва, е цената – излиза ми по-евтино да отида от нас до Кобе, отколкото от нас до центъра на Осака (370 йени за Кобе, 460 за центъра). Това се дължи на един полезен за мен факт: влаковете около мен се обслужват от Hankyu Railway, които са известни с достъпните си тарифи. Ако цъкнете тук ще видите цялата карта на Hankyu – от моята част по оранжевата линия (Ishibashi) до края на синята линия (Sannomiya) е едва петдесетина минути с едно прекачване.

6

Сърдито септемврийско Кобе: най-популярната част от града.

Пристигам в града насред неприветливо, сивеещо време. Първата цел е пристанищната част на Кобе, която е и най-известното нещо в града. Погледната от определен ъгъл, горната част на Port of Kobe сградата ми мяза на нищо повече от облепена в червени рамки сладоледена фуния. В пълен ръст – и особено на фона на това небе, тя всъщност изглежда леко зловещо за някои, може би. На мен ми харесва и така. Има нещо крехко и нежно в архитектурното ѝ тяло, честно казано.

Около пристанището се навъртят и ето такива симпатични бусчета, около които пък на свой сред пърхат служител(к)и в моряшки униформи. Гледам да не съм прекалено нахален, затова не ги тормозих за снимки. По-интересни са ми архитектурните особености в района. Много неща могат да се кажат за японците, някои от тях преиначени от интернетаджийската обсесия с Weird Japan. За мен едно от по-възхитителните неща из местата, където съм бил тук, са именно сградите и подхода на японците към тях. Няколко примера:

4

Вълнообразният Oriental Hotel

5

Или хотел, или по-тузарска жилищна сграда. Във всички случаи, доста сполучлива и интересна хрумка.

Всичко е симпатично хубаво, но за мен най-очарователните места са тези, където може да усетиш реалният пулс на града и неговите жители. Един добър пример за такова място в Кобе е Китайският квартал. Правопротивоположен на сивотата на пристанището, той приютява амалгама от цветове и добавя към нея къде познати, къде непознати миризми от множеството щандове за храна, разположени по протежението на главната улица. Посрещането е гарантирано от ето тази симпатична порта.

1213

Цветове срещу сивото небе: Китайският квартал в Кобе, един от само трите обособени китайски квартали в Япония въобще.

Вметка: ако искате да видите снимките в по-голям размер, ето линк към галерията.

Понеже е почивен ден, има немалко хора…като за Кобе, вероятно. Свикнал съм с гмежта на Осака и виковете и шумът тук не ми пречат. Даже напротив, успокояват ме в сравнение с това, което се случва из центъра на Осака (за Токио не искам и да знам). Търговците са изложили на показ вкусотиите си и кулинарният фестивал е в разгара си. Ако не си скелет с ограничена вместимост на клетия ти стомах като мен, лесно можеш да изпукаш 3000 йени++ (грубо казано към 30 долара) и да не можеш да се помръднеш след това. А и как да не го направиш при ето такива гледки:

7

Чакащ симпатяга явно се притеснява някой да не вземе да му омете яденето тайно.

8.jpg

Всякакви конфигурации от всякакви типове храна. Ако тук изглеждат вкусни, наживо това важи тройно.

За мой кеф намирам магазин с китайски чай такъв, какъвто трябва да бъде… но за жалост цените са малко извън текущия ми бюджет в очакване на следващата стипендия. След като вече знам колко евтин ми излиза билета обаче, си заплювам мястото за скорошно посещение.

1111

Малка част от асортимента, с който разполагаше магазина за чай.

В центъра на пазара е положена една павилионоподобна конструкция, около която текат дискусии, цъкане по смартфони, някоя и друга свалка или накратко – пъстротата, която така харесвам в градската среда където и да е по света.

123

Свивам към централната шопинг улица, която е със стандартни параметри за тукашните – дълга, обсипана с магазини от всякакъв тип – от втора употреба камери и обективи, през елегантно изработени кимона, до примамливи (но не и с цените си, за жалост) плодове. Изтокът среща Запада по интересен начин при ето този сблъсък между известното телешко от Кобе със… Спайдърмен:

123

Въртя се малко из относителната гмеж (ако съдим по софийски стандарти, но не и тукашни), и наблюдавам околностите. Естествено, няма как да пропуснем камео появата на любимия ми тип японки (които споменах и в предишен пост) – тотално неадекватно ходещи на високи токчета. Гледката на клетите им глезени и люшкащата се походка няма да ми омръзне и все още не мога да реша дали изпитвам възхищение, че не са си изкълчили нещо досега, или просто жал за състоянието на краката им.

4

Мотая се още малко безцелно с посрещналите ме домакини, които са ми донесли най-нужното нещо от България – буркан лютеница (!!), и след това се закачам за гарата в обратна посока. Осака ме посрещна още по-намусена от сутрешното ѝ помътняло, недоволно небе, но гледам да не ѝ се сърдя. И аз да очаквам тайфуни, и аз няма да съм особено възхитен. Взимам си една „руска сладка“ по пътя, каквото и да означава това за японците, и пристигам в нас точно преди дъждът да започне да плющи безмилостно.

Беше ли ви интересен този фоторазказ? Ако отговорът е “да”, вероятно и предишният ми фоторазказ за красивата Арашияма местност и Киото също ще ви допадне. Прочетете го! 🙂

Кълбо от коприна

Тълпите отекват в гръдния ни кош и Ри се сепва, очите ѝ прескачайки от човек на човек в претъпканата Умеда. Засмивам се и ѝ казвам, че за двете години, откакто е тук, все трябва да е свикнала на това, но тя само поклаща глава и ръката ѝ леко обърсва ризата ми.

Чувството да си заобиколен от хора, които са тотално различни от теб по всички параметри, е странно. Нещо като мандарина, сложена в буркан с компот от ягоди. В залата на бунраку – традиционен японски куклен театър е същото, но някакси се чувствам сред свои тук. Изкуството не познава различия, затова потъвам в седалката си и два часа и половина наблюдавам нещо, което не разбирам напълно.

Това, което кънти като средновековна камбана в сърцето ми, обаче, е последната сцена. Тя няма нужда от думи – както и засвидетелстват трийсетте секунди мълчание след нейната кулминация. В шумният център на Осака, трийсет секунди липса на какъвто и да е звук са титанични. Ръцете ми се изпотяват и погледът ми се разфокусира, завладян от емоции, които нямат нужда превод. На излизане Ри ме поглежда, но аз само поклащам глава – така, както тя е направила пр и слизането ни в метростанцията. Тихо ѝ обяснявам, че няма как да си облека емоциите в думи и проблемът не е японския език в този случай, и тя разбира от раз.

Искам да изям този свят.

Мисълта не е продуктувана от текущия ми глад, осъзнавам, а от някакво бясно желание да направя това, преди светът да изяде мен. Той вече е започнал, и усещам белезникавите му, гнусни пръсти да оставят сенки по ръцете и краката ми, но някакси все още вярвам, че мога да обърна процеса в моя полза.

Вместо да изяждам този свят, обаче, с Ри се наместваме във вече позната наша кръчма в японски вариант и започваме да ядем и пием.

Храната е много по-очарователна тогава, когато не знаеш какво точно ядеш. Същото важи и за пиенето. Чарът им се увеличава тройно, когато изведнъж токът ви спре и всички ахнат, а ти започнеш да се смееш.

– Кое е смешното? – пита ме Ри, и си представям как малките ѝ устни надигат краищата си съвсем леко, както обикновено.

– Неочакваният момент на сконфузност в една държава, която е обсебена от това всичко да е подредено до откат – отговарям и напипвам чашата си с не-знам-точно-какво-си-алкохол.

– Момичетата вдясно от нас са корейки и говорят за това как проституират – навежда се Ри към мен, сякаш окуражена от тъмнината. Чудя се дали това не е спекулация, породена от силно зачервилите ѝ се от алкохола бузи, но тя уверено добавя – Сериозно, няма майтап.
– Дали ше се разсърдят, ако им взема интервю?
Точно в този момент токът идва обратно и сервитьорката с порядъчно изрусена коса чучва до нас, извинявайки се. Две минути по-късно се връща с уточнение – поради неудобството, което сме изпитали, имаме право да си изберем нещо от менюто безплатно. С Ри директно взимаме алкохолното меню и си поръчваме по още едно, докато аз невярващо клатя глава.
– Три минути за чаша алкохол си е доста добре – отбелязвам.
– Веднъж в Хокайдо ми заляха чантата с половин чаша вода и след това не платих нищо като извинение от тяхна страна – контрира ме Ри и разперва пръсти.

Ръкомахането ѝ отново разкрива ръцете ѝ и аз се заглеждам в тях. В повечето случаи, за да познаеш възрастта – ама истинската възраст, на азиатките, е нужно само да гледаш ръцете. Леката им изпитост, загубата на мекия блясък на младостта се вижда много ясно там, за разлика от лицата им. Подобно на кръговете, по които преценяваме отминаващата елегантност на дърветата, предполагам. Ръцете на Ри безсъмнено са хубави, но си личи напластяването на годините по тях и се замислям как всъщност вероятно тя е по-възрастна, отколкото съм смятал в началото. Може би с десетина години повече от мен. Чакай, има ли значение?

Но по-скоро мисля за това, че искам да изям този свят – сред нейната компания, сред пияните хора около нас, сред задушния въздух и виещата се из ноздрите ни миризма на месо, това е единствената ми мисъл. Искам да го разкъсам като гладен вълк, преди той да е успял докрай да разчлени всеки квадратен мили-милиметър от тялото ми така, както прави с всяка изминала секунда.

Изпращам я и нарочно се загубвам из квартала ѝ, за да видя какво има в него. Намирам жена с две кучета – разменяме си няколко думи и си поигравам малко с по-малко грозното, след което продължавам нанякъде. Градът не е замлъкнал, макар и да съм в периферията му. Винаги има леко белезникави неонови светлини (не съм в центъра, все пак), подпийнали хора и онова спокойствие на това да си изплюта част от тукашната система, което е трудно за описване.

Скоро ще е друго и знам това. Скоро цялата реалност ще се сгромоляса и ще запълзя под нея като гнида, изгонена от корена, за който се е захванала. Но дотогава разполагам с най-всеобхватната, самотна, безумна свобода, която може да бъде подарена на нас, човешките същества, хрускани от времето и този гладен свят, безмилостно храносмилани в неговите къркорещи черва.

Взимам си кекс със сушени плодове и кутия цигари и се закотвям на пейка в абсолютно празния кампус. Този път няма дори тануки – местният еквивалент на енотите, само че снабдени с достопочтено огромни топки. Запалвам една и се излягам на пейката, вперил поглед в небето. Няма звезди. Няма дори тъмносиния цвят, познат ми вкъщи. Има само една мека, нежна сивота, която се разстила в своя нощен оттенък навсякъде, накъдето погледна нагоре.

Отпускам ръцете си, които са спрели да ме болят поне за тези последни няколко часа. Съзнанието ми започва да скита, без да се спира на някое точно определено място. Влизам в медитационен режим, мястото, където сме само аз и цигарата – инцидентна, защото вече не пуша въобще, но ето, че в тази нощ има нещо, което да е довело до нуждата от малко тютюн.

Усещам как цигарата изтлява миг след миг, докато сивотата отвъд затворени клепки на очите ми става по-интензивна и по-интензивна.
Досущ като тази надпревара между мен и малкия свят, който е решил да ме обкръжава.

Вдишай.
Издишай.
Вдишай. Издишай. Вдишайиздишай.

До три часа през нощта имам цялото време на света, едно кълбо коприна, стиснато в грубата ми шепа. Изтлявам и контурите ми отново се размиват, за да се слеят с околността. Кълбото коприна отваря уста и ме изяжда, и в неговата прегръдка намирам уют, който не съм очаквал да срещна.

Аларма от класическа музика, бамбукови гори, култистки японски и златни храмове

Навил съм си алармата за 7 и 30 сутринта, но не тя е това, което ме събужда.

По-скоро факта, че пичът в съседната стая до мен е надул класическа музика. Сто процента съм сигурен, че Вагнер (или който биде слушан) би се зарадвал на факта, че спомага за пунктуалността ми.

Схемата е проста: разбрали сме се да отидем до Арашияма, което е известно с красотата си място малко встрани от Киото. Три бързи прекачвания с толерируемо пълен влак и сме там около 9 и 35. Посреща ни следната изумрудена, спокойна гледка:

IMG_1698

Наслаждаваме ѝ се лаишки, просто защото си нямаме и на идея какви тълпи ще се излеят час и половина по-късно. В своето невежество, щракваме лежерни снимки като ето тази, които са буквално невъзможни във всяко друго време на деня.

Зеленото на Арашияма е убийствено красиво. Имам чувството, че в ирисите ми започват да се заклещват късчета хлорофил и дробовете ми дават пълна тяга с рядко срещан сладък кеф. Как иначе да реагираш на гледка като тази:

IMG_1713

Или пък тази?

IMG_1706.JPG

Не всичко е широколистно обаче – Арашияма е известна и със своята малка, но достатъчно впечатляваща бамбукова гора. (Тук вече открихме съмнителният кеф на това да си част от все по-засилващият се туристически поток).

ззз

Истината обаче е, че никой от нас тримата не е традиционен турист. Затова свиваме леко встрани от тълпите и се запътваме към камъните, разпилени по брега на реката около Арашияма. Самата водна повърхност е окупирана от лодки с туристи. Други лодки – бръмчащи с галантното ръмжене на поовехтели мотори, пък са мобилни барове. Те плават от лодка на лодка, целуват леко „борда“ ѝ и снабдяват туристите с напитки или храна. На свой ред пък, въпросните туристи ни махат – японци или чужденци, няма значение, и ни казват по едно „хеелооуу“.

Нешо като да се качиш до някой чукар из Бояна и да казваш „добър ден“ на всеки от ултра енергичното бабе до тъпата мацка с токчета. Просто така е учтиво, но пък се поизненадах, предвид по-резервираните като манталитет японци.

Така де, едно кратко видео на кулинарно-напитковия абордаж:

По реката може да се блъснеш в редица интересни явления. Някои от тях са романтично-милички, други са „човек-това-е-перфектното-капанче-за-бира-и-цаца“ тип, а трети просто излъчват спокойствие. Е, винаги има място и за прословутата трансформация, която английският преживява в момента, в който бива „присвоен“ от японската популация:

IMG_1730

И аз се интересувам от моментите, в които ще има супраисторическа…история.

Все още няма три часът, затова решаваме да посетим Киото – и по-точно, храмът Кинкакуджи. Трудно се впечатлявам от храмове (сори), макар че оценявам архитектурната им стойност и специфичната им атмосфера, но в Кинкакуджи го има онзи деликатен елемент „уау“. Нещо те подръпва леко отвътре – а и как инак, след като видиш подобна пасторална гледка:

IMG_1749

(Естествено, пропускаме мравуняка от пъплещи туристи като нас, който заобикаляше споменатата гледка доста, доста мащабно).

Може да съм неразбирач, но всъщност ето тази страхотна конструкция в Киото ми хареса мааалко повече от Кинкакуджи. (Младата жена в кимоно до мен в автобуса ми хареса най-много, ама това няма да ме прави много културна-забележителност-тип-човек, нали).

Пред нея срещнах и една патица, (конструкцията, не жената – макар че патица в автобус звучи вълнуващо). Въпросната съвсем традиционна патица просто долетя насред мъничък фонтан и започна да кръжи наоколо, недоволно пищейки за нещо. В същия момент някакво малко японче на 2 метра от нея се мяташе насам-натам и също огласяше въздуха по подобаващ начин.

IMG_1756

Което беше и подобаващ край на динамиката за деня. След това пред нас се разпростряха – опа, грешен глагол, Киото всъщност е доста малко, та… ‘извиха’ спокойните, почти мъртви улички на древната японска столица. Честно казано, свикнали с по-бумтящата Осака, се почувствахме малко не на място.

След още едни 5 километра пеша в брояча (за мен станаха близо 30 километра извървяни на крак за последните 2 дни), просто си хванахме влака за обратно. Финият финал на вечерта беше ултра пияната японка пред нас. Дланите и глезените ѝ извършваха абсолютно физически недопустими кълчения, за да я задържат права, но някакси мацката се справи.

Разбирам я. Животът за обикновения човек в Япония е безмилостен. За щастие, нашият ден кривваше доста встрани от въпросната месомелачка-рутина, и някъде из този важен детайл пропълзява ултра-гига-мега задоволството ни от тези близо 12 часа насам-натам.

Октопод в Токио/ Момиче в Бърно

– Какво става? Как е в Токио?
– Студено ми е. Сградата е висока. Калмарите са като презервативи – разтеглени и отвратителни на вкус.
– Ти кога си…?
– Остави ме, Клеос.
Тръшвам му телефона и изпъвам краката си на стола. Обръснала съм ги и сега лъщят срещу светлината на малката халогенна лампа. Като за получовек, полуелен, Клеос е много дразнещ. В повечето случаи еленочовеците са любопитни, но знаещи границата си същества. Може би нещо при него е сбъркано генетично и затова е такъв. Дояждам отвратителните калмари, избърсвам си пръстите в салфетката с йероглифи по нея и гася лампата.  Токио спи, и аз решавам да последвам примера му.

***

Азиатският начин на живот ме сбърква. През деня японците са много по-страховити, отколкото на тъмно. На светло техните машинарийни очи блестят фанатично, устремени към работната цел, полу-роботските им движения разсичат въздуха. Тълпите са плашещо подредени, сякаш съгласно римска военна тактика. В сърцето на гмежта, аз затварям очи и пожелавам всички да изчезнат. Нека в токийския обяд да бъда само аз, без тези човекохлебарки пред мен.
Когато ги отварям, естествено, нищо не е променено. Изплувам от хорската река и сядам на една пейка встрани. Фокусирала погледа си в някаква точка отпред, след малко осъзнавам, че нещо натрапчиво влиза в полезрението ми. Мъжът носи масленозелени панталони, които именно са привлекли вниманието ми на фона на черно-бялата тълпа. Изглежда на четиресет години, плешив е, има пуловер с прободено от черни линии сърце на него, както и чифт кафяви ръкавици. Безспорно обаче най-запомняща се е кокошката в ръцете му, около чийто врат той ги е пристегнал.

Мъжът съвсем невъзмутимо държи пилето за шията, а аз се оглеждам объркано – няма ли някой да го забележи. Все пак си говорим за мъж с кокошка в ръце…в центъра на Токио.
Явно забравен от тълпата, мъжът насочва погледа си към мен и ми се усмихва. Едната му ръка се маха от врата на кокошката и той я прокарва по диагонала на извезаното на пуловера сърце. Жестът ми носи хлад, изглежда неизказано заплашителен, и аз се опитвам да извърна поглед, но не успявам. Мъжът връща ръката си на пилето и с бързо движение извива врата на животинката. От избухналото насилие ми се повдига, но все още не мога да откъсна погледа си от него.
Околните го подминават все така невъзмутимо, а плешивецът захвърля безжизненото пернато на земята сякаш е боклук. Вдига ръката си в жест с допрени палец и показалец и чак сега виждам, че останалите разперени пръсти са пет на брой. Непознатият свива седемте си пръста в юмрук, ухилва се злобно, след което се разтваря в гмежта.
Това счупва оковите на вкаменеността ми, и все още с надигаща се топка от стомаха към гърлото ми, аз се махам оттук, разбутвайки забързани азиатци по пътя си.

***

– Клeос, аз в Токио ли съм? – питам го вечерта.
Струва ми се, че сградите са променени. Дори нямам идея защо, но с всеки миг това подозрение добива все по-голяма плътност в съзнанието ми.
– Доколкото знам, да.
– Заклевам се, днес бях в Токио. Но сякаш съм на друго място в момента. Когато нея я няма…не знам, едно и също е къде съм.
– Намери ли я там?
– Не. Знаеш ли, днес един човек уби пиле на площада.
– Уби пиле ли?
– Кокошка. Имаше седем пръста.
– Кокошката?
– Не, човека.
– А колко пръсти принципно имат хората?
– Пет, Клеос. Нали си виждал моите ръце.
– Е, много ще ти ги помня. Два пръста са добър бонус.
– По-скоро са плашещи. Ще ти затварям.
– Айде.
Клеос е малко по-хладен този път. Вместо калмари под халогенната лампа ям салата от домати, краставици, съвсем малко авокадо, и сирене фета. От време на време ми се привиждат шумолящи масленозелени панталони – на единият им крачол е извезано прободено сърце, а на другия – святото число седем.

***

На следващият ден вече знам, че това е друг град. Стаята ми е същата, но всичко извън нея е различно. Хората наоколо са по-високи, руси и кестеняви, със светли очи. Тълпите са по-спокойни от тези в Токио, стари трамваи прекосяват улиците с тежко тракане и спират на всеки има-няма 500 метра. Навсякъде се чува жуженето на млади момчета и момичета, няма и помен от механизирания японски бит.
Оглеждам се за нея, може да е някъде тук, сивите ѝ очи да се крият зад някоя качулка, макар да знам, че и без да ѝ виждам лицето ще я позная. Копнея да впия устните в нейните, да проследя контурите на тялото ѝ така, както художник несигурно опипва първите линии на рисунката си, а после да влеза в нея с пръстите си така, както същият художник вече уверен изпълнява идеята си. Натъжавам се и се прибирам обратно в стаята си с халогенната лампа, която да осветява объркването и тъгата ми.
По някаква причина ми се гади от мен, така, както ми се е повдигнало на площада в Токио, когато мъжът прекърши врата на кокошката. Опитвам се да потисна чувството, но то ме удавя безкомпромисно. Олюлявам се към тоалетната и на силни тласъци повръщам парчета от себе си, докато не се изтощавам докрай и не прегръщам тоалетната чиния.
– Клеос, аз какво съм? – питам го след като съм изплакала всичко, което съм могла.
– Какъв е този въпрос?
– Такъв. Кажи, аз какво съм?
Еленочовекът мълчи малко, след което затваря телефона без да каже нищо.
– Клеос? Ало? – набирам го отново, но ми казва, че абонатът е изключил телефона си или е извън обхват. Хвърлям устройството по прозореца и то го счупва. Взимам един по-голям къс стъкло и взирам лицето си в него. Не съм се гледала от месеци, осъзнавам, откакто нея я няма. Впервам очи и виждам главата на октопод, като само очите ми са човешки.
Изпищявам.

***

Мъжът стои на пейка до алеята в Бърно, Чехия, и съвсем кротко чете книга. Писва му и си взима малко почивка. Оглежда околностите си – кучета със стопаните си, една тантуреста госпожа дори разхожда на каишка мини-прасе, няколко деца играят на волейбол, баба с бастун крепи дядо, който е в очевидно по-тежко положение.
Младата жена, която привлича вниманието му, има лъскавочерна коса, очи с нездравословна доза тежък грим около тях,  и високи скули. Отпред на блузата ѝ има огромна верижка с еленска глава. Някой извиква и тя се обръща с гръб към младежа. Отзад косата ѝ е оформена в осем расти, сякаш катранените пипала на октопод. Момичето поклаща глава – явно не е за нея, и отново се обръща в неговата посока. Чак сега той вижда, че в ръцете ѝ има книга, черна като косата ѝ, книга, която не е друго, ами самата Библия.
Когато погледът му попада върху кръста на писанието, момичето застива. Очите ѝ се забиват в него, сякаш го виждат за пръв път. Присвиват се първо невярващо, а после в тях се настанява някаква мекота – като при човек, намерил нещо открай време търсено и изстрадано.

Момичето тръгва към него с уверена походка.

2

By Chiara Bautista

Защо не трябва да се будиш до японка

Събудих се, защото нещо меко ме ритна. Отворих очи, след което ги затворих – от светлината болеше адски много. Дадох си малко време и направих втори опит, този път успешен. Помръднах изстрадало, защото главата ме стържеше все едно някой замерва мозъка ми с остри ледени висулки. Едва когато заврях муцуната си в голия гръб на жената до мен осъзнах, че не съм сам в леглото, и че – видиш ли, ритналото ме „нещо” е бил нейният топъл, пухкав крак.

– Маааааааааааааааааааамка му.

Помислих малко и плъзнах ръката си надолу, вкопчих я между също толкова меките ѝ, топли бедра. Нямаше окосмение, сухотата ѝ ми напомни колко влажно е било това някой и друг час преди това. Жената пък мръдна и изстена доволно, сигурно мислейки си, че искам още от изминалото. Когато отдръпнах разперените си пръсти, тя помръдна недоволно и се обърна към мен. Взрях се в едни смолисточерни очи, дръпнати и леко раздалечени едно от друго, леко големеещ нос и неравномерно малка уста. Всичко това – с гарнитура на лъскава, черна коса, стигаща до раменете, която допреди малко се бе крила зад възглавница. Азиатка. И по-точно, азиатка, която в момента ме гледаше с някакво очакване, а аз нямах никакво желание да го оправдавам.
Между пулсовете на снарядите с висулки се опитвах да си спомня какво точно бе станало. Явно смолистата японка усещаше това, затова тактично си замълча и, усетила, че няма да ѝ се отвори парашута на сутринта, зари тяло обратно между завивките. Голият гръб изчезна като бледа, гъвкава змия.
Изсумтях и станах. По земята имаше дрехи – дънки, стандартен черен сутиен, също толкова стандартни прашки, захвърлени до него, обичайната гледка. По-интересен беше захвърленият презерватив, който някакси бе кацнал на дръжката на гардероба ми от череша. Явно бе бил пълен в предишен свой живот преди няколко часа, но понеже магически го бях захвърлил със задника надолу, той бе прокапвал постепенно и отдолу стоеше нещо, което ще трябваше да изчистя. Сумтенето ми премина в стенание.

Докато  ядяхме прясно мляко с мюсли, без да си казваме нищо, като два пълни темерута, картинката ми се поизбистри. Отново беше намесено шибаното уиски, защото си спомних за бара, за мътния въздух и кристалната джаз музика, отначало тръгналият смотано разговор, избухнал обаче в цял златен век при споменаването на Харуки Мураками, няколкото бързи питиета и няколкото по-бавни, после влаченето до таксито, сдържаното поведение в него, нахвърлянето по стълбите нагоре след него, и кулминацията при влизането в апартамента още от вратата.

Бях добър и кротък, дори темерутест човек, но уискито ме изтърбушваше отвътре-навън. Всеки път си казвах, че няма пак да правя глупости, били те с жени или без жени, ама всеки път увисвах като обесена лисица и не си удържах на думата. Веднъж един симпатяга бе идвал да ме бие, разбрал, че съм спал с жена му – тя пък все едно с мен само бе спала, както сама си призна с охолство, но ето, че той идваше за мен. Освен ако не го бе превърнал в свое хоби, което говореше лошо за него като мъж. Друг път видях полузаспало момче, чакащо автобуса си навън около гарата. Докато се разсъни и усети, вече бях препикал колкото е нужно сака му, и бях на двайсет метра напред. Дори и пиян успях да го надбягам с тази преднина, макар че след това щях да си разбия главата в ръбестия бордюр две преки надолу.
Уискито беше нещо като онези проклети невидими приятелчета, които ти подшушват някакви простотии, и ти се чувстваш заставен да ги направиш. А после като си нормален отново, ушите ти пукат от срам и нямаш никаква шибана идея как да обясниш цялата работа. Преглътнах лъжицата с мюсли – триците имаха за щастие някоя и друга сладка стафида, която да им оправи пластмасовия вкус, и заговорих азиатката.

– Ти…откъде си?
– От Сапоро.
– Това е в Япония, а? Или в Китай?
– В Япония е…център на префектура Хокайдо – тя изглеждаше недоволна от импотентността ми по география. – Петият най-голям град в Япония.
– Аха.
Задъвкахме пак, аз гледах циците ѝ, които се потръсваха смешно при загребванията ѝ с лъжицата. Явно бе решила да си стои гола в опит все пак да изкопчи нещо от мен. Гърдите ѝ бяха хубави, леко заострени, с тъмни ареоли и зърна, но бях толкова разочарован от поредните си простотии, че не можах да накарам кръвта си да отиде надолу, вместо да бушува тъпанарски в мозъка ми. След малко тя бе привършила с купата си, а и аз с моята. С бързо движение тя стана, взе купата си и я пльосна в моята, подреди лъжиците отгоре, и се закотви на мивката. Белият ѝ задник стоеше пред мен, усмихвайки се.
– Какво правиш бе? – шашнато попитах.
– Ами ще измия чиниите. Не може ли?
– E, може, естествено, ама…
Безпомощно скръстих ръце и разчесах косата си. Тази жена – дори може би момиче, откъде да знам, при азиатките толкова не си личи на колко са, по дяволите, тотално ме бе разоръжила. Имах намерението да я изгоня веднага, за да изгоня с нея и срама си, а тя първо ме бе победила с мълчанието си и скриването на гърба и задника си под завивките, сега ми лъсваше със същия този гръб и същия този задник, говорейки ми, но отново побеждавайки. Все едно се бе наместила да живее у нас. От палците на кракта ми до палците на ръцете ми, продължаващ нагоре, запъпли паякът на моето притеснение. Кракчетата му не бяха осем, а хиляди, засягаха всяко късче от плътта ми, бях настръхнал като ходещ метър и осемдесет висок игленик.
– Извинявай, ама дори не си спомням как се казваш.
– Юки – тя остави чинията на едно от ребрата на сушилката и се обърна към мен. Автоматично вперих поглед между краката ѝ, все едно е странен вентрилоквист, който говори през вагината си. – Значи “сняг”. Сори, ама и аз не си спомням как ти е името.
– Мартин.
– Приятно ми е, Марто.
– И на мен, Юки. Слушай…абе, такова, не че…
– Искаш да си тръгна?

Изражението ѝ не се промени, бе все същото, дори позата ѝ остана същата, пухкавите бедра с ключалката между тях, гърдите с тъмните кръгове, абе, всичко. Обаче усетих някаква всепоглъщаща вина, толкова ми стана неудобно, все едно се върнах в детските ми години и баща ми ми бе издърпал ушите задето съм такъв дебил и правя само простотии. Преглътнах с надеждата да го разкарам, ама дори слюнката ми се загнезди на гърлото и имах чувството, че ще се удавя. Мамицата му!
– Не…абе, всъщност, знаеш ли, ако искаш поостани. Виж че даже чиниите миеш.
– Ама няма да пускам прахосмукачка, да знаеш. Мразя бученето ѝ, а като чистя с нея, съм по-близко до него.
– А, не, аз не за това. Просто… – запънах се и най-сетне преглътнах. – Бе не бързаме за никъде, това имах предвид.

Юки  се усмихна и ми се прииска да си прещипя главата между плъзгащите се части на масата и да си я отрежа там. После да видя как ще чисти това. Едновременно с това почувствах някаква топлина да се разстила в мен, някакво задоволство, че това непознато азиатско момиче ще остане поне още час, може би два, може и три, че евентуално всъщност може би отново ще се чукаме, въобще, че ще правим нещо заедно. Сякаш усетила тази моя малоумна дилема, Юки се ухили още повече.
– Какво ще правим сега? – попита тя от трона си, опряна на ръба на мивката, направо си представях допира на топлия ѝ задник с хладния алуминиев край.
– Що не се облечеш като начало?
– Сам ли живееш?
– Да.
– Значи не е нужно.
Простата ѝ логика ме сащиса и аз не можах да отговоря каквото и да е и на това. Смутено зачоплих из веждата си, сякаш можеше да намеря кой знае какво там. Юки си седна обратно на стола и ме гледаше от упор, като животинче, което очаква команда, като възпитано куче, което не лае, докато стопанинът му яде пържоли, а си чака кротко кокалите след пиршеството на семейството.
Хванах се за главата и отново си представих как я слагам между плъзгащите се части на масата. После се сетих и за проклетия презерватив, който бе капал цяла нощ като пясъчен часовник.
– Абе, Юки, яла ли си мюсли с уиски? Същото е, само че вместо мляко, ги топиш в уискито. Дай да го пробваме.
  Тя плъзна ъгълчетата на устата си нагоре. Главата ме заболя още повече.

japanese_doll__aya_ueto__by_lisaueda-d4aonhi