Октопод в Токио/ Момиче в Бърно

– Какво става? Как е в Токио?
– Студено ми е. Сградата е висока. Калмарите са като презервативи – разтеглени и отвратителни на вкус.
– Ти кога си…?
– Остави ме, Клеос.
Тръшвам му телефона и изпъвам краката си на стола. Обръснала съм ги и сега лъщят срещу светлината на малката халогенна лампа. Като за получовек, полуелен, Клеос е много дразнещ. В повечето случаи еленочовеците са любопитни, но знаещи границата си същества. Може би нещо при него е сбъркано генетично и затова е такъв. Дояждам отвратителните калмари, избърсвам си пръстите в салфетката с йероглифи по нея и гася лампата.  Токио спи, и аз решавам да последвам примера му.

***

Азиатският начин на живот ме сбърква. През деня японците са много по-страховити, отколкото на тъмно. На светло техните машинарийни очи блестят фанатично, устремени към работната цел, полу-роботските им движения разсичат въздуха. Тълпите са плашещо подредени, сякаш съгласно римска военна тактика. В сърцето на гмежта, аз затварям очи и пожелавам всички да изчезнат. Нека в токийския обяд да бъда само аз, без тези човекохлебарки пред мен.
Когато ги отварям, естествено, нищо не е променено. Изплувам от хорската река и сядам на една пейка встрани. Фокусирала погледа си в някаква точка отпред, след малко осъзнавам, че нещо натрапчиво влиза в полезрението ми. Мъжът носи масленозелени панталони, които именно са привлекли вниманието ми на фона на черно-бялата тълпа. Изглежда на четиресет години, плешив е, има пуловер с прободено от черни линии сърце на него, както и чифт кафяви ръкавици. Безспорно обаче най-запомняща се е кокошката в ръцете му, около чийто врат той ги е пристегнал.

Мъжът съвсем невъзмутимо държи пилето за шията, а аз се оглеждам объркано – няма ли някой да го забележи. Все пак си говорим за мъж с кокошка в ръце…в центъра на Токио.
Явно забравен от тълпата, мъжът насочва погледа си към мен и ми се усмихва. Едната му ръка се маха от врата на кокошката и той я прокарва по диагонала на извезаното на пуловера сърце. Жестът ми носи хлад, изглежда неизказано заплашителен, и аз се опитвам да извърна поглед, но не успявам. Мъжът връща ръката си на пилето и с бързо движение извива врата на животинката. От избухналото насилие ми се повдига, но все още не мога да откъсна погледа си от него.
Околните го подминават все така невъзмутимо, а плешивецът захвърля безжизненото пернато на земята сякаш е боклук. Вдига ръката си в жест с допрени палец и показалец и чак сега виждам, че останалите разперени пръсти са пет на брой. Непознатият свива седемте си пръста в юмрук, ухилва се злобно, след което се разтваря в гмежта.
Това счупва оковите на вкаменеността ми, и все още с надигаща се топка от стомаха към гърлото ми, аз се махам оттук, разбутвайки забързани азиатци по пътя си.

***

– Клeос, аз в Токио ли съм? – питам го вечерта.
Струва ми се, че сградите са променени. Дори нямам идея защо, но с всеки миг това подозрение добива все по-голяма плътност в съзнанието ми.
– Доколкото знам, да.
– Заклевам се, днес бях в Токио. Но сякаш съм на друго място в момента. Когато нея я няма…не знам, едно и също е къде съм.
– Намери ли я там?
– Не. Знаеш ли, днес един човек уби пиле на площада.
– Уби пиле ли?
– Кокошка. Имаше седем пръста.
– Кокошката?
– Не, човека.
– А колко пръсти принципно имат хората?
– Пет, Клеос. Нали си виждал моите ръце.
– Е, много ще ти ги помня. Два пръста са добър бонус.
– По-скоро са плашещи. Ще ти затварям.
– Айде.
Клеос е малко по-хладен този път. Вместо калмари под халогенната лампа ям салата от домати, краставици, съвсем малко авокадо, и сирене фета. От време на време ми се привиждат шумолящи масленозелени панталони – на единият им крачол е извезано прободено сърце, а на другия – святото число седем.

***

На следващият ден вече знам, че това е друг град. Стаята ми е същата, но всичко извън нея е различно. Хората наоколо са по-високи, руси и кестеняви, със светли очи. Тълпите са по-спокойни от тези в Токио, стари трамваи прекосяват улиците с тежко тракане и спират на всеки има-няма 500 метра. Навсякъде се чува жуженето на млади момчета и момичета, няма и помен от механизирания японски бит.
Оглеждам се за нея, може да е някъде тук, сивите ѝ очи да се крият зад някоя качулка, макар да знам, че и без да ѝ виждам лицето ще я позная. Копнея да впия устните в нейните, да проследя контурите на тялото ѝ така, както художник несигурно опипва първите линии на рисунката си, а после да влеза в нея с пръстите си така, както същият художник вече уверен изпълнява идеята си. Натъжавам се и се прибирам обратно в стаята си с халогенната лампа, която да осветява объркването и тъгата ми.
По някаква причина ми се гади от мен, така, както ми се е повдигнало на площада в Токио, когато мъжът прекърши врата на кокошката. Опитвам се да потисна чувството, но то ме удавя безкомпромисно. Олюлявам се към тоалетната и на силни тласъци повръщам парчета от себе си, докато не се изтощавам докрай и не прегръщам тоалетната чиния.
– Клеос, аз какво съм? – питам го след като съм изплакала всичко, което съм могла.
– Какъв е този въпрос?
– Такъв. Кажи, аз какво съм?
Еленочовекът мълчи малко, след което затваря телефона без да каже нищо.
– Клеос? Ало? – набирам го отново, но ми казва, че абонатът е изключил телефона си или е извън обхват. Хвърлям устройството по прозореца и то го счупва. Взимам един по-голям къс стъкло и взирам лицето си в него. Не съм се гледала от месеци, осъзнавам, откакто нея я няма. Впервам очи и виждам главата на октопод, като само очите ми са човешки.
Изпищявам.

***

Мъжът стои на пейка до алеята в Бърно, Чехия, и съвсем кротко чете книга. Писва му и си взима малко почивка. Оглежда околностите си – кучета със стопаните си, една тантуреста госпожа дори разхожда на каишка мини-прасе, няколко деца играят на волейбол, баба с бастун крепи дядо, който е в очевидно по-тежко положение.
Младата жена, която привлича вниманието му, има лъскавочерна коса, очи с нездравословна доза тежък грим около тях,  и високи скули. Отпред на блузата ѝ има огромна верижка с еленска глава. Някой извиква и тя се обръща с гръб към младежа. Отзад косата ѝ е оформена в осем расти, сякаш катранените пипала на октопод. Момичето поклаща глава – явно не е за нея, и отново се обръща в неговата посока. Чак сега той вижда, че в ръцете ѝ има книга, черна като косата ѝ, книга, която не е друго, ами самата Библия.
Когато погледът му попада върху кръста на писанието, момичето застива. Очите ѝ се забиват в него, сякаш го виждат за пръв път. Присвиват се първо невярващо, а после в тях се настанява някаква мекота – като при човек, намерил нещо открай време търсено и изстрадано.

Момичето тръгва към него с уверена походка.

2

By Chiara Bautista

Advertisements

Недотам известни, но красиви: Animal Edition. Vol.1 птици

Светът е огромен и животни дебнат отвсякъде…за наше щастие. Колко точно са щастливи те от съжителството с нас е съвсем отделна тема. Онтопикът е следният: още от малък се интересувам от фауната и нейните прекрасни представители от континент на континент. Енциклопедии, гледане на животни, четене на Джералд Даръл и прочие ме научиха да уважавам и да се възхищавам на дивите животни, с които имаме щастието да споделяме едно и също пространство. Затова през идните дни ще поствам животни, които са недотам известни, но адски красиви. Първият пост е за птиците.

King VultureТова е кралски лешояд, или разбиването на пух и прах на всяко смятане, че лешоядите са задължително грозни. Широко разпространен е в почти цяла Южна и Централна Америка, но в последно време представителите намаляват поради изсичане на горите. Една от теориите за името му е, че в легендите на маите птицата е била крал, който е изпращал посланията на боговете до хората и обратното.

hoatzin2Докато още се намирам в южноамериканска територия ще спомена и Хоацина, може би топ 3 от най-любимите ми птици. В малкото му телце от 60-ина сантиметра се крие цяла загадка, защото учените още не са открили какви точно са корените на неговата еволюция и с кои (други) семейства птици има общо. Фън факт: взимането на ДНК проби само е усложнило ситуацията.

blue-jay-2-702734Минавам на север в и се установявам в по-източните територии на САЩ и Канада. Там може да намерите тази синя сойка, която е може би най-красивият представител на семейството си. Тежи между 70 и 100 грама и е доста мъничка – рядко ще видите над 25-6 сантиметров представител. От Флорида до Онтарио, завиждам на градовете за сойките, които летят около тях. Не, че нашите сойки са грозни, де 🙂

North_Seymour_Great_Frigatebird_wМалко почивка от континенталното идва с Голямата фрегата, която кръжи около острови и крайбрежия до Тихия и Атлантическия океани. По-малкият вариант на т.нар. Magnificent frigatebird (фън факт: наричана Man o’ War), Голямата фрегата все пак е достолепна с големина на тялото до метър и размах на крилете два метра – два метра и половина.

quetzalЮжна Америка просто е пълна с прекалено хубави птици. К(в)етцалът не прави изключение и да, има общо с митологията и Кетцалкоатъл. В съвременна Гватемала пък е не само национален символ – на него е кръстена и националната валута.

Rainbow lorikeetНяма как да избегна и Многоцветното лори, което е широко разпространено в Австралия, Нова Зеландия и дори Хонконг. Лоритата, като истински папагали, са с доста ярко оперение, но това, което е характерно за тях, е че почти неизменно летят по двойки. Много рядко може да се видят ята от тях и това е само временно явление. Австралийските фермери понякога не са им фенове, защото лоритата могат да бъдат истинска напаст за овошките. Е, поне са красиви, нали 🙂

Lilac-breasted-Roller-2Последното включване е от Лилавогушата синявица, национален символ на Ботсвана и Кения, и една от най-красивите африкански птици. Саваните и териториите на Субсахарска Африка осигуряват на синявицата достатъчното количество буболечки, скорпиони или пък гущери.

Няма да издавам какви ще са следващите животинки, но ги очаквайте 🙂

Аюбован, културен шок!

 Колелата на самолета удрят в спечената земя на летището в Коломбо. Добре, а оттам нататък – какво? Какво ли не, е отговорът и в следващите два поста ще се опитам да синтезирам многобройните си учудвания, очарования, втрещявания и всички други емоции по време на краткия ми престой в Шри Ланка.
Запознаването на човек с Шри Ланка преминава през три етапа. Първият е съвсем началното сблъскване с жегата, врящата глъчка и многоцветността на тълпите пред летището. За втория са нужни между 15 и 30 минути и това е свикването с обърнатото движение и тоталния хаос по пътищата. Третият може да е въпрос на часове или дори на дни, и тук става дума за разбирането на начина, по който функционират шриландците (ще добавям по едно д, защото ланци все пак звучи като нещо друго).

Ако някой ви каже, че иска рязък прилив на адреналин, забравете за парашутизъм, бънджи и подобни конвенционалности. Вместо това го пуснете за трийсетина минути по улиците на страната. Тук светофари има веднъж на 100 километра, а дори в столицата Коломбо те са кът (ако приемем, че се спазват въобще). Пътищата масово са двулентови с по една лента за всяка посока на движение и приютяват наистина огромен поток от превозни средства. Знаци също почти няма, освен в редки случаи като преминаващи слонове. Пешеходните пътеки са примамливи, но едва ли някой ще спре, за да минат пешеходците. Затова и много често има полицаи, специално стоящи около пешеходните пътеки и гарантиращи безопасно пресичане.
Шриландците имат удивителната способност да разбиват всяко платно на две. Така задминаващите превозни средства биват на свой ред задминавани магически чрез влизания в насрещното, разминаване на една боя разстояние и множество други маневри на широчина тип „малка квартална улица”. Тротоари дори в някои по-големи населени места няма, има 40-50 сантиметрово пространство за ходещите по джапанки или пък направо боси пешеходци. Това пространство понякога се използва като буфер за сгъчкване на още повече превозни средства в едното платно.

Може би 70% от трафика в Шри Ланка се състои от мотори и най-вече от уникалните тук-тук. Тук-тук са с три гуми, във всякакви цветове, внасят се от Индия, влачат се с между 20 и 50 км/час и са най-якото возило, което съм ползвал. Вътрешната и външната част на един тук-тук са поле за изява на неговия шофьор. Седалките отзад са изрисувани в тигри или дракони, оставени са чисто черни, боядисани в зелено, със златни райета по тях и прочие ексцентричности. Истинският карнавал е навън – религиозни послания, марки, крилати фрази, Че Гевара или Боб Марли, всичко това може да бъде забелязано по фасадата на тук-тука.  Рейсовете са царете на пътищата. Идват в три цвята – червени, бели и сини, всички очукани и извадени от 60-те. Червените са правителствени линии, а белите и сините – частни. От тях често висят пътущи шриландци, защото са претъпкани до изкривяване на физическите закони. Всички автобуси са продукт на индийската TATA Motors, която е и най-популярната марка тук. Ландците са влюбени в азиатските коли и Тойота, Мицубиши, Исузу, Киа и Нисан се ползват с особена почит.
Навсякъде около пътищата пък може да се видят билборди и плакати с президента на Шри Ланка. Общото между всички тях е, че 1) графичната им обработка е пълна скръб и 2) представят президента в епични пози и моменти. Ландците обаче явно като цяло си падат по него и често окичват по домовете си сини ленти – цветът на управляващата партия (опозицията е в зелено, президентът задължително трябва да е будист).

DSC_1148

За храна ще говоря в другия пост, но отбелязвам, че сергиите често надхвърлят дори очакванията на заклетите любители на плодовете и зеленчуците

Що се касае до хората…ландците са най-комуникативните, сърдечни, интуитивни и темпераментни хора, които съм срещал. От бъбренето от тук-тук на тук-тук по време на задръствания, през факта, че нито веднъж не видях шриландец да откаже на друг помощ, независимо с какво се занимаваше, до постоянните приятелски докосвания (я потупване по рамото, я прегръщане), ландецът има нуждата да е социален. Поклащането на главата, което е характерно и за индийците, важи с пълна сила и тук и е неизменна част от комуникацията. Интуитивността на тези хора е феноменална, учтивостта – направо плашеща.
Не са лишени от тъмните си страни, естествено, като две отличаващи се са меркантилността им и избухливостта им, лесно водеща до агресия. Второто като цяло е свързано с това, че ландците могат да завъртят емоционалния си компас на 180 градуса преди да се усетиш, поне по моите впечатления. Макар че спрямо туристи и особено белокожи са много по-сдържани в изблиците си. Ако един ландец се привърже към вас, знайте, че е готов да направи почти всичко, дори да ви познава от пет-десет минути. Ако като чужденец покажете, че знаете дори десетина простички думи, очите му светват и той енергично и доволно поклаща главата си и жестикулира весело (жените пък се кикотят и мятат закачливи погледи).

Интересна е и стереотипизацията при половете. Младите жени са слаби, но с течение на времето наедряват. Поради живота в бедност и усиления физически труд е сложно да преценя точна възраст, но след 30-ина жените стават доста обемни. Може би това се корени във факта, че около тези години те вече имат по 4-5 деца. Повечето от жените са – нека сме си честни, грознички, но тези, които са красиви, са еквивалента на двутонен шамар през лицето. Мъжете са жилави, кльощави и гъвкави, независимо от възрастта си. Дебелите сред тях са нищожно количество. Децата са жизнени, шумни, пъргави и любопитни, на моменти нахални. Сред популацията за жалост се ширят множество зарази поради покъртителните условия на живот за голяма част от нея. Над половината от шриландците са диабетици, множество от тях са с конюнктивит в различен стадий, обривите са обичайна гледка, проказата също отбелязва присъствие.
Доста странен е факта, че много често физическият труд се заплаща по-високо от офис работата. Офисните длъжности на средно ниво носят по 250 долара на месец, докато физическото натоварване осигурява по 300 и нагоре. Огромна част от работата в Шри Ланка се върши на ръка поради технологичната и индустриална изостаналост на страната. Има една уникална атмосфера на всеобща заетост – почти няма просещи, безработицата е около 5,4% (и то по данните на опозиционен вестник). Всеки върши някаква работа, била тя странна за нас (като например момчета, които само опаковат торбите с покупки в супермаркетите). Докато ние често комбинираме няколко функции и задължения в едно при работата си, ландците по-скоро действат разделно. Военните и някои други прослойки се радват на особена почит…

…същото важи и за образованието. То е задължително за всички и училището започва от 5-годишна възраст. Задължително изучаем език във всички училища е английският, но много ландци не го знаят никак добре. В повечето училища първият е синхалски, но мюсюлманските и тамилските даскала нямат синхалски, а съответно техния си език (интересното е, че все пак запазват задължителния английски). Частните училища са доста популярни, но и адски скъпи – приемен изпит от около 2500 долара, следван от вноски по 250 долара на всеки три месеца. Учебната година се състои от три срока по три месеца, с по един месец почивка между тях. Униформите са задължителни и различните училища имат различни униформи.

DSC_0648

Маймуни щъкат навсякъде, особено около храмовете и туристическите забележителности

За мое щастие успях да присъствам на час по спорт. Един ден тръгнах по бреговата ивица край морския курорт Негомбо и след като бях достатъчен късметлия да тегля лодка от водата към брега с пет ландци (един от които тук-тук шофьорът ми), забелязах няколко деца в ето тази конфигурация. Оказа се, че това е игра на елле, доста популярен спорт в училищата. Влях се в редиците на стотина бъбрещи, викащи и шаващи малчугани, и отново останах възхитен от гостоприемството на тези хора, когато учителка в ярко сари ми предложи стол да седна до нея да ги гледам. Играта на елле беше интересна, но еднакво вълнуващи бяха и наблюдаващите ученици. Някои от тях крещяха в подкрепа на отбора си, други бяха изнамерили стъклени шишета от водка и потракваха с камъни по тях, сякаш са тъпани, трети коментираха еллето по „микрофон” (с невъоръжено въображение – просто бамбукова пръчка). В Шри Ланка всичко – от пътищата до хората, е в движение, и никой не може да си позволи да е безучастен.

В движение са и многобройните животни. Катерици, маймуни, костенурките (Вадда, който храних със смачкани банани и накълцана трева), птици и гущери, раците по бреговете (прекарах два часа в опит да изровя някой от дупките, в които се укриват под пясъка), кравите навсякъде из градовете…и най-вече кучетата. Последните са тъжна гледка – кльощави, почти всички крастави, с липсващи парчета плът от телата им, озъбени и разпръскващи зараза. В някои градове няма кучета, но в туристическите селища ситуацията е много тежка. Повечето от тях нито гонят хора, нито хапят, нито реагират дори ако минеш на сантиметър от тях – ефект от съществуването в подобно специфично общество, явно. Положението е съвсем различно през нощта, когато те освирепяват и атакуват на глутници.
Какво още друго има в нощните шриландските градове ще разкажа в следващия пост, в който ще поразгледам и някои от по-интересните туристически обекти в Шри Ланка. С бонус някои препоръки за бъдещи желаещи за посещение на острова 🙂

Алфонс Муха – бледият чех на ар нуво

Не е нужно да сте скитали из Чехия, за да сте се запознали с Алфонс Муха. Но пък чешките сувенирни магазини и улични плакати могат да ви проведат един бърз курс на запознаване в случай, че нямате никаква идея кой е той. Именно така се запознах и с вече един от най-впечатляващите (макар и не толкова разнообразни) художници, чиито творби съм разглеждал.

Роден през 1860 година в Иванчице (малко градче с текущи под 10 хиляди жители в Южноморавския край на Чехия), Муха израсва с любов към източноевропейски фолклор и религиозни традиции, като обръща и особено внимание на славянските обичаи и култура. Последното донякъде е и плод на про-немската пропаганда по времето на династията на Хабсбургите, на която Муха дава отпор. Образователната система често се е оказвала непоносима част от битуването за много творци през вековете и художникът не прави изключение – така и не завършва местния лицей в Бърно. Отношенията му с пеенето също не процъфтяват и преди пълнолетието си той напуска катедралния хор, в който е участвал години наред.
Сблъскването със зрелостта дава е под формата на чиновническа работа, която той съвместява с уроци по рисуване. Вярно на елитарните и консервативни правила на академиите по изкуство, ръководството на Художествената академия в Прага отсича, че Муха е некадърник (т.е. “лишен от талант”) и не го допуска в редиците си.

1


Постер за комедията “Amants” от 1895 година. Изображение от Alphonse Mucha Estate-Artists Rights Society (ARS)

Ще пропусна множеството други биографични елементи и ще отбележа само два много важни такива за популяризирането на Муха и развитието му като творец.
Единият е факторът граф Карл Хан-Беласи, който наема художника с цел възстановяване на многобройните стенописи в замъка “Хрушовани Емахоф”. Муха си свършва работата неотразимо и Хан-Беласи му става официален покровител, което впоследствие позволява и до следването на чешкия художник в Мюнхенската художествена академия.
Вторият фактор е постановката “Жизмонда”, за която Муха е нает да изработи плакат. Чехът никога не се е занимавал с подобно нещо и представя нестандартна трактовка на заданието – тесен и висок плакат (каквито параметри между другото остават и знакови за него след това), с бледи, бели тонове, вместо ярките и удрящи окото цветове и агресивен стил на другите художници по негово време. Актрисата Сара Бернар, напук на недоволните отзиви на критиците, се влюбва в плаката, и подписва шестгодишен договор с Муха.
От тук трамплинът за Муха е готов. В края на 19 век той става част от истерията на стила ар нуво, доразвива таланта си, и изгражда един стил, който няма как да бъде сбъркан. В платната и рисунките му неизменно присъстват млади жени в оскъдни, ефирни дрехи в бледи цветове, с изключително дълги коси, често и с ореоли или друг отличителен символ около главите им. Муха залага на обилното присъствие на цветя и орнаменти (най-вече камшиковидни криви).

Чехът не е истерично популярен и дори към края на живота си по-скоро се брои за художествено остарял от критиците, но пък завещанието му се радва на периоди на съживяване на XX век. Каквото и да си говорим, Муха няма да е от ранга на Модиляни, Пикасо, Дали и други по-скорошни супер известни художници, но далеч не е лишен от чара си. Може би неправолинейното му възприемане от публиката всъщност допринася за обаянието на неговите произведения.

БОНУС: Малко смесица между Муха и сериалът “Game of Thrones” с героините от него, нарисувани в стила на чешкия художник.

ミュシャ2