Хризантеми

Със Стефан вперихме поглед в малкия хоацин. Птицата ни погледна разсеяно с червеното си око, обградено от синя кожа, и нададе весел крясък.
– Всичко е наред – каза. – Езерото е чисто, температурата на водата е 21 градуса. Дори смятам да се изкъпя ей сега.
– Какво вика? – попита Тони.
– Че езерото е чисто, водата е хладка и ще си тегли един душ – отговорих.
– Пак ли? Това ще му е трети само за следобеда!
Тони имаше езеро на гърба си откакто го помня. Беше висок, леко пълен мъж на 28, с момчешко излъчване, надути бузи, месест нос, немирна кестенява коса и големи кафяви очи. Езерото на гърба му обаче бе най-запомнящото се в него. Странно, но когато го видях за пръв път, дори не се учудих. Сякаш бе съвсем в реда на нещата точно той да има езеро върху гръбначния си стълб, кацнало все едно на планинско плато. Дори вечно ироничният Кало не каза нищо хапливо, когато се запозна с Тони по-късно. Освен, че според него пухкавият мъж бил като героя от един разказ на Мураками.
– Защо пък да съм от разказ на Мукамари? – сърдито попита тогава пухкавия мъж, прочел само една книга в живота си.
– Там героят се сдобива с бедна леля на гърба си. Бедна в смисъл на незначима, не без кинти. Всеки вижда в нея нещо, което го прави нещастен, и затова героя за нула време остава без приятели. Никой не иска да вижда провалите и тъгите си, надничащи над рамото на друг.
– Езерото ми е като огледало и всеки вижда само себе си. А и си имам колкото щеш приятели – възрази Тони и сложи край на спора.
Хоацинът – красива, елегантна птица, бе единственото живо същество покрай езерото. Дори и Тони не знаеше откъде се е появил, но се разбираха перфектно. Понеже нямаше нито едно растение, птицата или летеше ниско над земята по цял ден, или се излежаваше на слънце през топлите месеци. Пролетно време – както бе сега, хоацинът се къпеше често и разточителните му бани бяха повод за спор между него и Тони.Един ден с Кало мързеливо играехме сантасе. Тамън имах дама и поп от коза, придружени от асо, когато Тони звънна отдолу.
– Усещам нещо ново покрай езерото! – избърбори той, запъхтян от тичането по стълбите. – Все едно някой ме боде лекичко по гърба.
С Кало учудено се взряхме в езерото. Хоацинът чоплеше земята замислено, но червеното му око веднага ни фиксира.
– Какво става?
– Тук никне нещо – изграчи той и посочи с крака си земята, където чоплеше. По гладката повърхност се виждаха наченките на някакво растение. – За пръв път виждам подобно чудо.
– Неприятно ли се чувстваш? – попитах Тони, но той поклати глава. – А ти? – обърнах се и към хоацина.
– Не мисля. Просто ми е странно.
– Е, може пък да е за добро.
Сега като се връщам назад ми се иска още в този ден да бяхме изкоренили хризантемите, които бяха започнали да никнат. Хоацинът да ги беше изкълвал, езерото да ги бе удавило, каквото и да е. Макар че именно сега съм най-наясно, че хризантемите нямаше да умрат от нищо. Никаква стихия, никакво животно, никаква сила нямаше да успее да ги откъсне от земята около езерото на Тони. Защото той бе влюбен.
Нито той, нито ние разбрахме за това още известно време. Едва когато хризантемите вече бяха стигнали половин метър, любовта му се разгърна – буйна, неудържима, всеобхватна и за жалост, невъзможна. Момичето, което бе посяло цветните хризантеми, бе случайност, разминаване на два свята по малките, но безкрайни улици на София, и Тони не го видя никога повече. В идните седмици издирвахме, пускахме обяви, говорихме с приятели, познати и непознати, но от момичето с рижави коси нямаше и помен. Може би живееше в друга държава и бе дошла при семейството и приятелите си за седмица-две, или пък може би не беше българка въобще?
Каквато и да бе причината, Тони бе съкрушен. Хризантемите завземаха земята около езерото и хоацинът постоянно се оплиташе в тях. Птицата ги кълвеше ожесточено, но дори да убиеше някое цвете с клюна си, след няколко часа то отново израстваше магически. Езерото започна да пресъхва, чудото на платото на гърба на пухкавия ни приятел се превърна в оголен, завзет от жестоката цветна красота на хризантемите пейзаж.
– Все едно гледам Клоуи от “Пяната на дните” и нейната водна лилия – тъжно отбеляза Кало, слагайки компрес на трескавия и стенещ Тони. – Но ти не си болен от туберкулоза, приятелю. Болен си от любов.
Сърцето ми се късаше да гледам Тони така, но нямаше какво да направя за холерата на духа му. Водихме лекари, но те само поклащаха глава и напускаха с наведени, угаснали очи. Ясно беше какъв е единственият лек за състоянието на пухкавия мъж. Хоацинът умря две седмици по-късно. Намерихме тялото му удушено от стъблата на хризантемите, станали вече метър високи. Приятелят ни се обезводняваше със страховити темпове. Плачеше постоянно и страдаше от най-жестоката холера, нямаща общо с диария или повръщане, а с изливане на безкрайната тъга, която той имаше в себе си. Маркес бе писал, че любов може да има по време на холера, но бе забравил да уточни, че любовта сама по себе си също може да бъде холера.
Езерото пресъхна, но постоянното сълзене на меките очи на Тони не спря. Единствената промяна бе, че сега изпод ноктите му започнаха да никнат листа на хризантеми – един неумолим, магичен валс на многоцветните листа, съскащ с жестока музика из коридорите на ума ми.
Приятелят ни умря тихо в една нощ, докато аз уморен спях на дивана, а Кало бе отскочил до денонощната аптека за лекарства. Тогава за пръв и последен път видях ироничният и нахакан брадат литератор да плаче по такъв начин. Хлиповете му бяха гневно земетресение от скръб, а очите му изливаха не езеро, а океан върху изстиващото тяло на Тони.
На погребението присъстваха отбран брой хора. Никой не носеше цветя. Нямаше и нужда. Истинската любов, казвали романтиците през вековете, е вечна, колкото и да се гледа скептично и цинично на подобно схващане. Наченките на цветя навсякъде по и около гроба на Тони бяха започнали израстването си от момента, в който го положихме там. Мразех ги, ненавиждах ги с цялото море на сърцето си, но в този момент изпитах някакво особено успокоение. Спогледах се с Кало и видях в очите му същото.
– Поне не е била безсмислена – тихо каза той, взрян в бъдещите хризантеми.
– Има ли въобще безсмислена любов?
– Знам ли – сви рамене Кало и си позволи крива усмивка. – Единственото, което знам, е, че тази любов не е била безсмислена.
Първата хризантема подаде червеникава глава и погледна нагоре към слънцето.

Alex Prachthauser

Our blood and our sweating, they are both salty, almost exactly like the water from the sea is salty. We carry oceans inside of us, in our blood and our sweat. And we are crying the oceans, in our tears.” Shantaram

Недотам известни, но красиви: Animal Edition. Vol.1 птици

Светът е огромен и животни дебнат отвсякъде…за наше щастие. Колко точно са щастливи те от съжителството с нас е съвсем отделна тема. Онтопикът е следният: още от малък се интересувам от фауната и нейните прекрасни представители от континент на континент. Енциклопедии, гледане на животни, четене на Джералд Даръл и прочие ме научиха да уважавам и да се възхищавам на дивите животни, с които имаме щастието да споделяме едно и също пространство. Затова през идните дни ще поствам животни, които са недотам известни, но адски красиви. Първият пост е за птиците.

King VultureТова е кралски лешояд, или разбиването на пух и прах на всяко смятане, че лешоядите са задължително грозни. Широко разпространен е в почти цяла Южна и Централна Америка, но в последно време представителите намаляват поради изсичане на горите. Една от теориите за името му е, че в легендите на маите птицата е била крал, който е изпращал посланията на боговете до хората и обратното.

hoatzin2Докато още се намирам в южноамериканска територия ще спомена и Хоацина, може би топ 3 от най-любимите ми птици. В малкото му телце от 60-ина сантиметра се крие цяла загадка, защото учените още не са открили какви точно са корените на неговата еволюция и с кои (други) семейства птици има общо. Фън факт: взимането на ДНК проби само е усложнило ситуацията.

blue-jay-2-702734Минавам на север в и се установявам в по-източните територии на САЩ и Канада. Там може да намерите тази синя сойка, която е може би най-красивият представител на семейството си. Тежи между 70 и 100 грама и е доста мъничка – рядко ще видите над 25-6 сантиметров представител. От Флорида до Онтарио, завиждам на градовете за сойките, които летят около тях. Не, че нашите сойки са грозни, де 🙂

North_Seymour_Great_Frigatebird_wМалко почивка от континенталното идва с Голямата фрегата, която кръжи около острови и крайбрежия до Тихия и Атлантическия океани. По-малкият вариант на т.нар. Magnificent frigatebird (фън факт: наричана Man o’ War), Голямата фрегата все пак е достолепна с големина на тялото до метър и размах на крилете два метра – два метра и половина.

quetzalЮжна Америка просто е пълна с прекалено хубави птици. К(в)етцалът не прави изключение и да, има общо с митологията и Кетцалкоатъл. В съвременна Гватемала пък е не само национален символ – на него е кръстена и националната валута.

Rainbow lorikeetНяма как да избегна и Многоцветното лори, което е широко разпространено в Австралия, Нова Зеландия и дори Хонконг. Лоритата, като истински папагали, са с доста ярко оперение, но това, което е характерно за тях, е че почти неизменно летят по двойки. Много рядко може да се видят ята от тях и това е само временно явление. Австралийските фермери понякога не са им фенове, защото лоритата могат да бъдат истинска напаст за овошките. Е, поне са красиви, нали 🙂

Lilac-breasted-Roller-2Последното включване е от Лилавогушата синявица, национален символ на Ботсвана и Кения, и една от най-красивите африкански птици. Саваните и териториите на Субсахарска Африка осигуряват на синявицата достатъчното количество буболечки, скорпиони или пък гущери.

Няма да издавам какви ще са следващите животинки, но ги очаквайте 🙂

Аюбован, културен шок! vol. 2

След малко по-социалните ми впечатления от Шри Ланка е време да премина в по-стандартните полета на туризма. Островът не е особено голям, но има много разпокъсани забележителности, така че тези девет дни не ми стигнаха за целия. Според повечето местни, а и по-професионални туристи, ако искаш цяла Ланка, трябва да си заделиш едни хубави две седмици. Ето карта с по-големите градове на страната. Маршрутът, който аз посетих, е по-западно брегово и централно ориентиран и минава през Негомбо, Коломбо, Анурадхапура, Поллонарува, Кенди, Сигирия и Дамбулла и най-накрая – Нувара Елия.

Преди всичко ми се иска да започна с храната на ландците (отново: за да не ги бъркаме с ланци!). Естествено, тя е люта, но по-голямата част от нея е люта в измерения, които не познаваме и които поне за един европеец могат да доведат до обезвкусяване на цялата храна поради подправеността. Ако кажеш на шри ландец да ти препоръча нещо не-люто, той ще го направи…и ще получиш ястие, което е все пак лютивичко. Има сума ти традиционни ястия и продукти из магазините и е хубаво да пробвате колкото се може повече от тях. Ландският алкохол се нарича арак и може да е от захар или кокос, силата му е около 32 градуса и има вкус на ракия плюс уиски, но много по-мек и ненатрапчив. Бирите (джинджифиловата е безалкохолна и лютичка) също си заслужават, като има някои с приятните 8,9% алкохол, но като цяло алкохолът е доста скъп като за Ланка (т.е. от 3-4 долара нагоре за бира в повечето случаи).

Специално внимание обръщам на плодовете: шриландците ядат супер много плодове, сутрин, обед и вечер. Независимо дали сте в хотел или не, пригответе се за ударна доза манго, папая, банани и ананаси. Някои от тях – произведения на изкуството. Особено бананите са уникални – в Ланка има редица видове, като най-симпатични са ултра-малките бананчета, не повече от 7-8 сантиметра, които са и най-сладки. По улиците пък е фраш с плодове, чиито имена така и не можах да запомня, и продавачи на кралски кокоси. Те са супер колоритни със своите ножове най-различен тип и разфасоват кралския кокос така, че да можете да пиете от горната му част. След това кралският кокос се реже почти изцяло, за да се стигне до пласта вкусен плод на дъното му, който прилича на мъничка чинийка от кокосов плод. Ако пък сте достатъчни щастливци като мен, съседите ви ще ви носят някое и друго интересно ястие като тези макарони с редица зеленчуци и специфичен ландски омлет отгоре.

cvetq

Поклонниците носят цветя, най-често – лотуси в храмовете

След като храната е покрита, време е за типичния туризъм. Няма да разказвам за историите около всеки обект, защото ще стане твърде дълго. Но ги потърсете, защото има някои прекрасни исторически особености!
Най-голямата ми любов от Ланка се нарича Сигирия. Това е изумително красива област с над 200-метрова скала в сърцето си. Качването е поне един час нагоре, пълно е с други туристи от цял свят, маймуни и катерици, навсякъде около теб има древни площадки и остатъчни руини. По стените има страхотни фрески, някъде там е и Огледалната стена, която не можах да снимам, а лъвските лапи известяват за последния етап от изкачването. Гледката отгоре е изумителна и си заслужава умората и блъскането дотам. Единственият проблем е ако дъждът реши да покаже лицето си от облаците, защото и без това тесните и хлъзгави стълби утрояват усложняването на изкачването.

Най-различните руини и дагоби (местно име: ступа) около Анурадхапура са нещо като Tomb Raider в реален живот, само че на открито. Индиана Джоунс би се побъркал от кеф и със сигурност би желал да влезе в Руванвели Сая например, или поне в Абхаягири дагоба. Нацелих неделно честване в Руванвели Сая, и бялата й хипнотична фасада бе допълнена с облечените в бяло поклонници, сигурно стотици, ако не и две-три хиляди. Беше нещо неописуемо. Освен дагобите, в Анурадхапура има редица музеи, а руините са както езера (като Близнашките езера (Куттам Покуна) или Слонското езеро), така и остатъчни жилища на будисти или оризови корита, изхранвали стотици от тях. Интересни са Сандакаха пахана (moonstones на английски) и архитектурата около тях е прекрасна. Самите пахани ми напомнят на отрязана наполовина самсара и за щастие едно местно момиче ми обясни концепцията на всеки един, дори и миниатюрен, елемент от тях.

Доста хубаво място покрай Анурадхапура е и Исурумуния, която е един от най-древните храмове в Шри Ланка. Легендарният крал Тисса, един от най-ранните владетели и на древна Ланка и любител на архитектурата, е построил това място преди близо 2400 години. Исурумуния не е голяма, но има едно много особено излъчване на спокойствие и уединеност.
Кенди е нещо като перлата на централна Шри Ланка. У мен предизвика асоциации с Велико Търново поради някаква причина, може би заради някои издигнати части на града, от където можеш да го видиш целия. Разходката около езерото е много забавна, стига да не е тъмно, защото тогава човек се пребива поради липсващи плочки или хлъзгави мостове (доказано: от мен). Задължително посетете фабриката за батик над града, за да ви се обясни технологията, а и да си вземете нещо за спомен. Най-красивото нещо тук е Храмът на Свещения зъб на Буда, който си е един огромен комплекс. Поклонниците са огромни тълпи, смесени с множество туристи тук, така че се въоръжете с лакти и търпение. Казвам лакти, защото два пъти в деня има свещени ритуали за по петнайсетина минути и тогава тълпите се превръщат в кипяща маса от хора, всеки от които желае да е по-близо до монасите и реликвата. Аз поне се почувствах като в едно лепкаво, облечено почти изцяло, пого от деца, възрастни, ниски и високи, чужденци и ландци…но пък беше забавно!

s;ll,v

Орнаментирането на много места е удивително

Дамбулла е друго особено религиозно наситено и старинно място. Посрещнати от златната статуя на Буда, която е съвсем нова, ви очаква изкачване от двайсетина минути към пещерите на Дамбулла. Пригответе се за спиращи дъха конструкции, направо извънземни фрески и стенописи, множество статуи на Буда – включително лежащият “спящ” Буда от камък, голям 14 метра, както и монументи на древни ландски крале. Подходих с Дамбулла с подозрение след всички храмове, които посетих, но след Сигирия, за мен това е най-важното място за посещение в Шри Ланка. За жалост от Кенди нагоре (посока Сигирия и Дамбулла), туристите се увеличават наистина много, и се пълни с руснаци и азиатци. И докато не искам да дискриминирам, точно тези два типа туристи са най-шумните, несъобразяващи се с културните обекти и правилата в тях, и въобще антипатични.
Каакто и да е – посоката ни вече е Нувара Елия. Спомняте ли си онази Шри Ланка, която е 40-градусова, с влага във въздуха, изгарящо слънце и прочие? Забравете я. Пътят към Нувара Елия минава през чаени плантации, изумителни върхове, крайпътни сергии, мъгла и дъжд и лъкатушещи пътища. Температурите падат до 10 градуса, планината е навсякъде и се провира през ноздрите ви с всеки дъх. Задължително посетете чаена плантация, за да ви се разкаже (от симпатяги) за това колко вида чaй има (колкото по-ситносмлян, толкова по-силен) и за техните особености (черният ферментира, зеленият – не), и други симпатични факти.

След като е покрито религиозното и историческото, време е за малко флора и фауна. За жалост не можах да посетя Яла или някой друг огромен природен парк, но вместо това имах щастието да мина през:

1) Ботаническата градина в Перадения. Това място е огромно, но в най-тоталния смисъл на огромно. Различните части от градината греят с различна красота, като пътеката от кралски палми, или пък един квадрат, в който всяко дърво е ето толкова отрупано с прилепи, които летят доста успешно. Засякох и сватба и ми казаха, че много двойки използват красотата на Ботаническата за своите сватбени фотосесии…което, мисля, е разбираемо.

2) Милениум фондацията за слонове, която пък е близо до Пиннавала (която не посетих, но е задължителна в един нормален маршрут). Безпроблемно можеш да яздиш слон срещу известна сума (варираща от това колко точно да продължи язденето, дали искаш после да го изкъпеш и нахраниш и т.н.), след което да посетиш малкия музей на слона. Искаше ми се да пусна Раджа на свобода, но не съм сигурен дали би се оправила, а и изглеждаше привързана към хората там. Полезно е и да се научи някоя и друга дума на слонски език…както и разликите между азиатския и африканския слон, или пък факта, че всеки слон може да има само по двама приятели-обучители.

3) Зоологическата градина в Коломбо. Не съм особен фен на зоопарковете, но Шри Ланка е толкова разнообразна откъм животни, а и хората толкова ги обичат, че мислех, че ще е нещо различно от традиционното. Истината е 50/50, защото имаше някои животни в доста измъчен вид, но други бяха в доста добро настроение – или мързелуващи на воля, или надменно гледайки посетителите от някоя и друга скала. Други бяха достатъчно радостни, за да танцуват пред нас. За жалост, както винаги, се намира по някой идиот, който да дразни и крещи на животните, само защото са зад клетка и той се чувства силен и в превъзходство. За щастие върху тази жалост, въпросният мъж набързо беше скастрен от персонала и си затвори устата 🙂

zoo4

И сред животните има пътуващи на стоп

Постът стана дълъг и затова няма да добавям тук препоръките си за бъдещи пътуващи натам. Това ще стане в трети и последен (обещавам!) такъв, защото има доста клопки с туризма  в място като Ланка и е хубаво човек да е наясно. Също толкова добре е и да бъде по-адекватен турист спрямо местните, а не надменният западняк, който е господар на света. За това – до следващия пост!

Защо не трябва да се будиш до японка

Събудих се, защото нещо меко ме ритна. Отворих очи, след което ги затворих – от светлината болеше адски много. Дадох си малко време и направих втори опит, този път успешен. Помръднах изстрадало, защото главата ме стържеше все едно някой замерва мозъка ми с остри ледени висулки. Едва когато заврях муцуната си в голия гръб на жената до мен осъзнах, че не съм сам в леглото, и че – видиш ли, ритналото ме „нещо” е бил нейният топъл, пухкав крак.

– Маааааааааааааааааааамка му.

Помислих малко и плъзнах ръката си надолу, вкопчих я между също толкова меките ѝ, топли бедра. Нямаше окосмение, сухотата ѝ ми напомни колко влажно е било това някой и друг час преди това. Жената пък мръдна и изстена доволно, сигурно мислейки си, че искам още от изминалото. Когато отдръпнах разперените си пръсти, тя помръдна недоволно и се обърна към мен. Взрях се в едни смолисточерни очи, дръпнати и леко раздалечени едно от друго, леко големеещ нос и неравномерно малка уста. Всичко това – с гарнитура на лъскава, черна коса, стигаща до раменете, която допреди малко се бе крила зад възглавница. Азиатка. И по-точно, азиатка, която в момента ме гледаше с някакво очакване, а аз нямах никакво желание да го оправдавам.
Между пулсовете на снарядите с висулки се опитвах да си спомня какво точно бе станало. Явно смолистата японка усещаше това, затова тактично си замълча и, усетила, че няма да ѝ се отвори парашута на сутринта, зари тяло обратно между завивките. Голият гръб изчезна като бледа, гъвкава змия.
Изсумтях и станах. По земята имаше дрехи – дънки, стандартен черен сутиен, също толкова стандартни прашки, захвърлени до него, обичайната гледка. По-интересен беше захвърленият презерватив, който някакси бе кацнал на дръжката на гардероба ми от череша. Явно бе бил пълен в предишен свой живот преди няколко часа, но понеже магически го бях захвърлил със задника надолу, той бе прокапвал постепенно и отдолу стоеше нещо, което ще трябваше да изчистя. Сумтенето ми премина в стенание.

Докато  ядяхме прясно мляко с мюсли, без да си казваме нищо, като два пълни темерута, картинката ми се поизбистри. Отново беше намесено шибаното уиски, защото си спомних за бара, за мътния въздух и кристалната джаз музика, отначало тръгналият смотано разговор, избухнал обаче в цял златен век при споменаването на Харуки Мураками, няколкото бързи питиета и няколкото по-бавни, после влаченето до таксито, сдържаното поведение в него, нахвърлянето по стълбите нагоре след него, и кулминацията при влизането в апартамента още от вратата.

Бях добър и кротък, дори темерутест човек, но уискито ме изтърбушваше отвътре-навън. Всеки път си казвах, че няма пак да правя глупости, били те с жени или без жени, ама всеки път увисвах като обесена лисица и не си удържах на думата. Веднъж един симпатяга бе идвал да ме бие, разбрал, че съм спал с жена му – тя пък все едно с мен само бе спала, както сама си призна с охолство, но ето, че той идваше за мен. Освен ако не го бе превърнал в свое хоби, което говореше лошо за него като мъж. Друг път видях полузаспало момче, чакащо автобуса си навън около гарата. Докато се разсъни и усети, вече бях препикал колкото е нужно сака му, и бях на двайсет метра напред. Дори и пиян успях да го надбягам с тази преднина, макар че след това щях да си разбия главата в ръбестия бордюр две преки надолу.
Уискито беше нещо като онези проклети невидими приятелчета, които ти подшушват някакви простотии, и ти се чувстваш заставен да ги направиш. А после като си нормален отново, ушите ти пукат от срам и нямаш никаква шибана идея как да обясниш цялата работа. Преглътнах лъжицата с мюсли – триците имаха за щастие някоя и друга сладка стафида, която да им оправи пластмасовия вкус, и заговорих азиатката.

– Ти…откъде си?
– От Сапоро.
– Това е в Япония, а? Или в Китай?
– В Япония е…център на префектура Хокайдо – тя изглеждаше недоволна от импотентността ми по география. – Петият най-голям град в Япония.
– Аха.
Задъвкахме пак, аз гледах циците ѝ, които се потръсваха смешно при загребванията ѝ с лъжицата. Явно бе решила да си стои гола в опит все пак да изкопчи нещо от мен. Гърдите ѝ бяха хубави, леко заострени, с тъмни ареоли и зърна, но бях толкова разочарован от поредните си простотии, че не можах да накарам кръвта си да отиде надолу, вместо да бушува тъпанарски в мозъка ми. След малко тя бе привършила с купата си, а и аз с моята. С бързо движение тя стана, взе купата си и я пльосна в моята, подреди лъжиците отгоре, и се закотви на мивката. Белият ѝ задник стоеше пред мен, усмихвайки се.
– Какво правиш бе? – шашнато попитах.
– Ами ще измия чиниите. Не може ли?
– E, може, естествено, ама…
Безпомощно скръстих ръце и разчесах косата си. Тази жена – дори може би момиче, откъде да знам, при азиатките толкова не си личи на колко са, по дяволите, тотално ме бе разоръжила. Имах намерението да я изгоня веднага, за да изгоня с нея и срама си, а тя първо ме бе победила с мълчанието си и скриването на гърба и задника си под завивките, сега ми лъсваше със същия този гръб и същия този задник, говорейки ми, но отново побеждавайки. Все едно се бе наместила да живее у нас. От палците на кракта ми до палците на ръцете ми, продължаващ нагоре, запъпли паякът на моето притеснение. Кракчетата му не бяха осем, а хиляди, засягаха всяко късче от плътта ми, бях настръхнал като ходещ метър и осемдесет висок игленик.
– Извинявай, ама дори не си спомням как се казваш.
– Юки – тя остави чинията на едно от ребрата на сушилката и се обърна към мен. Автоматично вперих поглед между краката ѝ, все едно е странен вентрилоквист, който говори през вагината си. – Значи “сняг”. Сори, ама и аз не си спомням как ти е името.
– Мартин.
– Приятно ми е, Марто.
– И на мен, Юки. Слушай…абе, такова, не че…
– Искаш да си тръгна?

Изражението ѝ не се промени, бе все същото, дори позата ѝ остана същата, пухкавите бедра с ключалката между тях, гърдите с тъмните кръгове, абе, всичко. Обаче усетих някаква всепоглъщаща вина, толкова ми стана неудобно, все едно се върнах в детските ми години и баща ми ми бе издърпал ушите задето съм такъв дебил и правя само простотии. Преглътнах с надеждата да го разкарам, ама дори слюнката ми се загнезди на гърлото и имах чувството, че ще се удавя. Мамицата му!
– Не…абе, всъщност, знаеш ли, ако искаш поостани. Виж че даже чиниите миеш.
– Ама няма да пускам прахосмукачка, да знаеш. Мразя бученето ѝ, а като чистя с нея, съм по-близко до него.
– А, не, аз не за това. Просто… – запънах се и най-сетне преглътнах. – Бе не бързаме за никъде, това имах предвид.

Юки  се усмихна и ми се прииска да си прещипя главата между плъзгащите се части на масата и да си я отрежа там. После да видя как ще чисти това. Едновременно с това почувствах някаква топлина да се разстила в мен, някакво задоволство, че това непознато азиатско момиче ще остане поне още час, може би два, може и три, че евентуално всъщност може би отново ще се чукаме, въобще, че ще правим нещо заедно. Сякаш усетила тази моя малоумна дилема, Юки се ухили още повече.
– Какво ще правим сега? – попита тя от трона си, опряна на ръба на мивката, направо си представях допира на топлия ѝ задник с хладния алуминиев край.
– Що не се облечеш като начало?
– Сам ли живееш?
– Да.
– Значи не е нужно.
Простата ѝ логика ме сащиса и аз не можах да отговоря каквото и да е и на това. Смутено зачоплих из веждата си, сякаш можеше да намеря кой знае какво там. Юки си седна обратно на стола и ме гледаше от упор, като животинче, което очаква команда, като възпитано куче, което не лае, докато стопанинът му яде пържоли, а си чака кротко кокалите след пиршеството на семейството.
Хванах се за главата и отново си представих как я слагам между плъзгащите се части на масата. После се сетих и за проклетия презерватив, който бе капал цяла нощ като пясъчен часовник.
– Абе, Юки, яла ли си мюсли с уиски? Същото е, само че вместо мляко, ги топиш в уискито. Дай да го пробваме.
  Тя плъзна ъгълчетата на устата си нагоре. Главата ме заболя още повече.

japanese_doll__aya_ueto__by_lisaueda-d4aonhi