Фейсбук и потребителите: анкета

В последните дни се зачетох тук-таме за комуникацията в рамките на социалните мрежи и какво точно влияние има тя върху човек – най-вече при сравняване с други потребители. Някои от нещата ме изненадаха доста, други – не толкова. Във всички случаи става ясно, че в рамките на Facebook най-вече се наблюдават сериозни явления, които оправдават интереса на социалните анализатори към платформата.
Сега, по същество, накратко. Направих една анкета от 13 въпроса на тази тема (без да я базирам на прочетеното от мен), които ми се сториха интересни. Участваха общо 64 човека, 32 мъже и 32 жени. По-голямата част от тях са мои приятели във Фейсбук, 12-15 човека са непознати за мен. Това е първата ми анкета и не претендирам нито за мащабна представителна извадка, нито за професионализъм. По-скоро си говорим за експеримент, породен от любопитство.

И изводите са…

Отново се случи това, че някои неща ме изненадаха изключително много и опровергаха очакванията ми, а други, напротив – отговориха на тях. Едно очаквано от мен нещо беше, че повечето потребители ще попадат в моята възрастова група – 18 до 25 години (86% от анкетираните). Няма нито един участник над 40 годишна възраст.
Малцинство от 6% са ученици, а цели 25% са студенти и работят паралелно – една тематика, която много пасва на позитивната ми нагласа спрямо българските младежи. Най-голям дял (44%) са студенти.

С тези по-скоро въвеждащи въпроси скачам към по-интересната част на анкетата. Очаквано за мен, най-малко хора прекарват под 1 час дневно във Фейсбук (11%). Недотам очаквано, цели 25% стоят над 5 часа в социалната мрежа – толкова, колкото и прекарват между 3 и 5 часа в нея. Най-масово (39%) се отчитат потребителите, използващи Фейсбук между 1 и 3 часа на ден.
Наличието на общи приятели при добавяне на нов потребител е задължително за 48% от анкетираните. 42% от тях пък смятат, че е нужно да познават въпросния потребител, за да го допуснат в списъка си с приятели. 8%, или само 5 души, са готови да добавят и непознати. Вълк-единак, съставящ 2%, пък не добавя каквито и да е нови хора.
Едва 11% от участвалите не са трили свой приятел от списъка си. Мнозинството от 45% е правило това поради липса на интерес спрямо потребителя, който първоначално явно им се е сторил интригуващ. Наравно с по 22% са временното разваляне на отношенията и споделянето от страна на потребителя на нещо, което е в дълбок разрез с ценностите на анкетираните.

chart

Скалата проследява интензивността на негативни емоции. 0 е неналичност на такива, 6 е всекидневна интензивност. Водещи са 20 човека (31%) с ниска интензивност степен 1.

Ето тук идва една от ключовите изненади за мен – при сравняване на бита си с този на друг потребител, цели 23% от анкетираните в едно или друго време са изпитвали съвкупност от завист, гняв или тъга. Това е повече от всяка една от тези емоции поотделно. Все пак неповлияни остават 30%, които посочват, че никога не се е случвало да се почувстват зле от сравнение с другите в рамките на социалната мрежа.
Никаква промяна в самочувствието си не отбелязват 58% от участвалите. За тях Фейсбук няма нито негативно, нито позитивно влияние върху него. Позитивно влияние отбелязват двойно повече (28%) анкетирани спрямо тези, които признават за негативен ефект на Фейсбук върху себепреценката им.
Общо 60% сравняват живота си с този на други потребители в социалната мрежа. От тях 19% го правят често, а 41% – по-скоро рядко. 40% отново заемат уравновесена позиция, в която не правят сравнение спрямо останалите потребители.

 Откриваме темата за лайковете и тяхното влияние с факта, че за 23% от анкетираните липсата на харесвания оказва негативно влияние. Отново мнозинство от 48% остават неафектирани. 28% пък не могат да преценят.
Що се отнася до количеството, което да бъде определено като „достатъчно” за потребителите – лидер е интервала от 6 до 10 лайка (22%). Втори е интервалът между 4 и 6 лайка (13%), а за 41% това колко харесвания събира публикуваната от тях информация е абсолютно нерелевантно.
Не знам как е при вас, но напоследък забелязвам усилени тенденции на изтриване на преди публикувана информация. Оказва се, че поне в рамките на тази анкета, наблюденията ми са точни. Едва 18% не са трили никога публикувана преди това информация. Огромно количество – 45% са махали постове поради промяна в емоционалното си състояние. Следват 25%, които са правили същото, но от съображения за сигурност. Едва 12% са трили поради несъбиране на достатъчно лайкове.

chart.png1

Оценка на споделяната интимна информация. 0 е абсолютно неангажираща, нямаща общо с личността информация. 10 е такава от строго личен характер. Както се вижда, на върха с по 13 човека (20%) са степени 4 и 5. 0, 9 и 10 остават празни – явно потребителите се вместват между крайните рамки на интимност на информацията.

Втората голяма изненада за мен идва при въпроса за не-употреба на Фейсбук. Главно поради два фактора – фактът, че моите фейсбук приятели са по-скоро често активни, както и този на увеличеното потребление на смартфони (които са доста Facebook-usage-prone). Същевременно обаче 20% от анкетираните са изкарвали над месец, без да се логват във Фейсбук. Наравно – по 22%, са издържали между 3 дни и седмица, и в другата графа – между 1 и 2 седмици. Едва 8% не са могли да стоят извън рамките на Фейсбук за повече от един ден.
Говорейки за други социални платформи, тук поне за мен нямаше никакви изненади. Пропуснах да включа Skype, но по-скоро исках таргета ми да са други мрежи. Очаквано YouTube (32%) и Twitter (16%) са лидери, следвани от Instagram (10%) и Tumblr (9%). Също 10% са заявили, че не употребяват други социални платформи. Интересно е, че Goodreads (8%) би Foursquare (7%) и Pinterest (6%) – очаквах последните две да отбележат доста по-значими резултати.

Извън анкетата

Много ми се искаше да поговоря повече за тенденциите, които са били отбелязани на запад от професионални анкетиращи и при по-сериозни аудитории. Сред по-интересните отбелязвания са, че 30% от анкетирана таргет група в САЩ се чувства зле и пълна с негативни емоции поради сравняването на бита си с този на своите приятели в списъка. 30%!
Huffington Post отбелязва пък тенденция според едно изследване от пет части, която опровергава горните твърдения. Фейсбук се оказва позитивен за самочувствието на много голям процент от анкетираните. НО! – и тук е едно голямо но – това има разрушителен ефект върху самоконтрола на въпросните доволни потребители. Самоконтролът е изследван в две насоки – повече харчене на финанси от страна на задоволените със себе си, както и по-ясно изразено чревоугодничество, водещо до по-високо тегло.
Гьотеборгският университет пък интервюира близо 1000 души и излиза, че жените, ползващи Фейсбук, се чувстват доста по-нещастни от сравнението с други потребители в сравнение с мъжете
Въобще, пълно е с най-противоречиви резултати от анкети по света. Едно обаче е сигурно – социалните мрежи ИМАТ определен ефект върху потребителите си, и поне според мен това е една адски интересна материя, в която може да се задълбае още и още.  Покрай тази анкета се сформира един кръг от ентусиасти, и ако ентусиазмът ни продължи, след някой и друг месец вече ще направим професионална, сериозна анкета, с по-голям обхват – за да видим къде стои българския потребител и дали се отличава или не от изследванията в други страни.

Едуард Сноуден, или Уинстън Смит през 2013 година

Глобалното интернет общество има своят нов герой.

В края на миналата седмица два таблоида – „The Guardian”, заедно с “The Washington Post” изкараха две шокиращи разследвания. Едното разкри, че Агенцията за национална сигурност на САЩ (National Security Agency – NSA), събира данни за телефонните разговори на милиони потребители в САЩ. Практиката е от април месец тази година и идва след нареждане на специален секретен съд, отправено към телекома Verizon. Така NSA следи телефонните разговори, включвайки в събирането на данни двата телефонни номера в комуникацията, нейното времетраене, датата, времето от деня, когато е осъществен разговора, както и местонахождението.
Второто разкри, че същата NSA събира информация за потребителите от 9 ключови интернет компании – Microsoft, Yahoo, Google, Facebook, PalTalk, AOL, Skype, YouTube и Apple. Според доклада първи включили се в тайния проект, озаглавен PRISM, са Microsoft през декември 2007 година. Следват Yahoo през 2008, Google, Facebook и Paltalk през 2009 година, YouTube през 2010 година, Skype и AOL през 2011 година. Последният включил се към края на 2012 година са Apple. Според изтеклата информация има планове и за разширяване на хоризонтите, като следваща цел на PRISM най-вероятно ще бъде Dropbox.

Джамил Джафър от Центъра за демокрация към Американския съюз за граждански права (ACLU) лаконично определи това като „невиждана досега милитаризация на инфраструктурата за вътрешнопотребителска комуникация“.
А името на „виновника“ за изтичането на информация стана ясно вчера – това е Едуард Сноуден. Сноуден е бил част от системата, бивш кадър на ЦРУ, на 29 години. Поради деликатната ситуация, която решава да предизвика, той отлита за Хонг Конг на 20 май тази година. САЩ има договор за екстрадиране с азиатския финансов център, но при желание за подобна мярка се чака одобрение от китайското правителство – Хонг Конг е в неговите предели от 1997 година. С две думи: Сноуден се е подготвил добре, преди да подготви бомбата, която взривява чувството за потребителска сигурност на всеки един от нас в интернет.

1

Паралелът между развитието на Уинстън Смит в “1984” и решението на Сноуден е неизбежен

Защо казвам всеки един от нас, след като е явно, че събитието е центрирано в САЩ?

Онзи ден стана ясно, че великобританското правителство също е участвало в проекта PRISM. Британският център за правителствени комуникации (GCHQ), според документите, е част от проекта от 2010 година. За миналата година са произведени 197 доклада от поверително естество. Външният министър Уилям Хаг отрече, но контрирането му все още остава висящо.
Тоест: нещо, което е практика в едни служби, много лесно става практика и в други. АКО те вече не са си сътрудничили в по-мащабен като обхват проект с еднаква цел.
Истинският проблем обаче не е в правителствените опити и реализации за подриване на поверителността на данните на техните граждани. Конфликтът лежи на плещите на интернет компаниите. Деветте изброени корпорации формират ежедневието на всеки един средностатистически интернет потребител. Всяка една от тях е поела отговорност за гарантиране на известна поверителност на информация на своите потребители. Подобно дискредитиране намеква за гнило ядро в цялата тяхна политика на жертване на потребителския интерес в името на угаждане на политически интереси на високо равнище.
Отзвукът на разкритията тепърва ще бъде видян и усетен. Имайки предвид, че САЩ се старае да поддържа реномето на бастион за демокрацията, подобно изтичане на потребителски данни удря сериозно по имиджа на американските власти и институции. И не само по американските, ако трябва да сме честни.

2
Във вечното разделение на Изток и Запад, Западът винаги се е гордеел с демократичните си устои, свободата на избор, свободата на словото и наличието на поверителност при личния живот на индивида. В такива условия критиките срещу авторитарни режими като този на Китай или Русия, например, се оказват изключително лицемерни от страна на европейските и американски лидери. Използването на мотивите за „защита от терористични нападения“ отново разразява дебата за баланса между нуждата от сигурност и гарантирането на неприкосновеност на личните данни. И отново се води главно на интернет територия, като кибер-пространството все повече се обособява като най-важното бойно поле на потребителски/граждански интереси срещу правителствени/институционални такива.

В поредното издание на този диспут, Едуард Сноуден  има какво да разкаже. Отговорите му със сигурност няма да се харесат на някои.

Вечерта, в която Мирела Славчева се появи

– Абе, а вие виждали ли сте Мирела Славчева? – пита Куркумата. Надвесен над водката си изглежда като дзен-будист в долнопробно столично заведение.
– Не. – отговаря Желязото и незаинтересовано разклаща чашата пред себе си. Единствено той не пие нищо алкохолно, и при разклащането ледчетата се удрят в стъклените стени на своя затвор, пълен с Кока-Кола.
– Н-н-не! – възкликва и Пешо, вече доста прилично пиян, а викът му отеква из трите маси, от които се състои дупката, в която сме.

Аз също давам негативен сигнал и се заигравам с ледчето в Джака. Наоколо звучи Jethro Tull, пред нас има плакат на Флойд – онзи, с голите мацки в гръб, всяка от които нашарена с албум на великата рок група. Досега сме си говорили за Мирослав Пенков, по мое мнение най-добрият текущ български писател, за Богдан Русев, за Селинджър и дзен-будизма, особено както Куркумата с неговата надвесеност над водката мяза на негов последовател. Някаква си Мирела Славчева не представлява чак такъв интерес за мен.

Ето обаче, че Куркумата вади айфона си и набързо ни показва профила на Мирела във Фейсбук. И четиримата започваме да кимаме – Пешо с малко забавени реакции, как наистина Мирела Славчева е наистина славна в телесните си форми. Споменаваме една добра дума за някаква нейна мъдра мисъл, достъпна публично от профила ѝ, и дотам. Спираме с нея. Имам обаче чувството, че не ние спираме с нея, а тя от виртуалния трон на недостъпността си спира с нас. Но остава врязана в мислите ни и от време на време това си личи.

Казваме: „Ех, ако Славчева слушаше това”, или „Ами я си представи, ако Мирела беше на нейно място”. Дори Пешо, кръжащ със странни движения над чашата си, отбелязва, че Мирела би стояла доста добре на мястото на Тангра и Амон-ра в различните митологии на различните народи.
– Даже ако се замислиш – казва той и присвива очи срещу светлината – в-в-иж, ако се замислиш…Мире-ЛА, Амон-РА, Танг-РА, римуват се едно с друго. Стоят п-перфектн-о-о бе!
Един пич от съседната маса недоволно обяснява, че няма никакъв начин Мирела да е каквато и да е богиня. Същият брадат петдесетгодишен подпийнал човек преди десет минути ни е разказал как е имал седем котки, но вече те са шест. Някакъв случаен скинар бил сритал една от котките му на име Мосю Шампиньон, докато се разхождала навън. Спукал реброто ѝ, пък ветеринарят след щателен оглед над страдащото създание отсякъл, че спасение няма. След кратък спор за неговата неоправдана анти-мирелавост решаваме, че не си заслужава времето, и излизаме от заведението.
Пешо вече е на върха на своите възможности. Смесил е наливна тъмна бира, джин, Йегермайстер и три големи уискита и в момента се изживява като Зевс от един прилично алкохолен Олимп. Плаши едно куче из улицата и му изръмжава, при което то свива опашка и отпрашва в незнайна посока. След малко се срива на колене на земята, и остава така, докато не го вдигаме обратно. Споглеждам се с Желязото и Куркумата и решаваме, че ситуацията иска нашата намеса.
– Ш’ви убия бе-е-е-е-! – обещаващо ни крещи Пешо, без да осъзнава, че ние сме единствената пречка между зъбите му и тротоара в това му състояние.
– Абе супер си изкарахме. – заключавам аз. – С или без Мирела Славчева.
– Бих казал направо страховито. – съгласява се Куркумата.

Нас ни е отпуснало и сме просто леко подпийнали, докато Желязото е нашият свети Георги трезвеник, набучил на копието си всякакво наличие алкохол. За награда му отреждаме да е главен отговорник за Пешо, докато Куркумата снима с айфона си клипчета за поколенията, а аз ръкомахам в търсене на такси.
Точно когато едно спира до нас малко преди Петте Кьошета, Пешо изживява мощен напън и излива съдържанието на стомаха си пред предната дясна гума на таксито.
– Какво правите бе, да ви еба майката! – изпсува през полуотворената врата бакшиша, затваря я с бързо движение и с мръсна газ отпрашва в неизвестна посока.
Аз и Куркумата се сриваме от смях, Пешо се гърчи, а Желязото желязно го държи в ръцете си – да не би Пешака да се набие челно в повърнята си и да вземе да издрайфа още повече. След няколко тласъка Пешо приключва, олюлявайки се. Вадя пакет кърпички от джоба си и му давам две наведнъж. Той се обърсва и учудващо за всички успява да уцели кофата за боклук от цял метър и половина разстояние.
– Ей, това ако беше в баскетбола, шестица щеше да е, не тройка. Тва да знаеш! – възкликвам аз.
– Ш’ви убия бе-е-е-е! – отговаря ми Пешо, но все пак се държи за рамото на Желязото.

Вторият ни опит с таксито е успешен. Шофьорът със съмнение в погледа поглежда четирима ни, после въздъхва и махва с ръка. Чувстваме се малко гузно, защото сме сигурни, че ако Мирела Славчева беше в таксито, бакшишът щеше да я приветства с екзалтация и широк, щедър жест с ръката си.
– Накъде сме? – сеща се Желязото. – Пешак, къде живееш?
– Кокаци Сацонзиьк! – избълва делириумно той.
– Какво? – шашка се Желязото, а ние с Куркумата избухваме в смях.
– Карайте към „Лозенец”. – казвам му. – Ще доуточним по пътя.
– Я пробвай пак? – Куркумата вече се тресе.
– А-б-..е…Кор…Кокажи Сацонзицък! – опитва пак Пешо. – Сацонзицък, за-д хожел Локзанекцец!
– А, заеби тая работа. – отсича Желязото. – Я си дай телефона.
Пешо послушно си дава телефона и Желязото го пребърква. Фейсбук, списък с контакти, съобщения, нищо от това не ни върши работа.
– Дали има „Фоурскуеър”, а? – пита той, а аз и Куркумата свиваме рамене. Аз мразя „Фоурскуеър” и го намирам за нещо абсолютно безполезно, за Куркумата не знам.
– Ии-и-ма-! – пелтечи Пешо и ме дострашава да не вземе да изцака една повърня на седалката.
– „Свети Наум”? – опитва Желязото, но Пешо поклаща глава. – „Кораб планина”? Добре, „Трепетлика” ли, какво е там?
След десетина опита, в които изглежда, че Пешо изведнъж е проговорил чешки или поне полски в алтернативните варианти на българското име на улицата си, най-сетне стигаме дотам. През това време сме обиколили десетина преки и таксиметровият шофьор е видимо изнервен. На мен обаче ми е смешно, Куркумата също пуска една тънка усмивка, а дори Желязото повдига ъгълчетата на устните си. Оставяме го пред блока, Пешо казва едно последно „Ш’ви убия б-е-е-е!”, учудващо този път последвано от „О-би-ч-ам в-ъ, е!” и се шмугва във входа.
Наемаме шофьора за втори курс, защото той е писал „бегало”, както казва, този. Тоест, шест лева тук, пък новия курс ще е други пари, и ще платим общо и за двата. Понасяме се из нощна София, а аз се надвесвам към него и се ухилвам.
– Абе, а ти скивал ли си Мирела Славчева?

534166_336790796391772_1696497817_n